Выбрать главу

— Най-много от всичко се нуждая от човек, на когото да се доверявам. Омръзна ми Мари. Не съм съвсем сигурна дали трябва да я вземам в Англия. Слушай сега — тя сграбчи ръката ми и ме дръпна, за да ме изправи на крака, сякаш бях нейна най-скъпа приятелка, и сплете ръка с моята. Отидохме до прозореца на стаята и се загледахме към водоскока — водата в коритото му беше замръзнала, издълбаното в камъка изображение на морско чудовище имаше зинала уста и облещени очи. — Ако наистина отидем в Англия, ще трябва да прекосим Тесните морета — промърмори тя. — Това е опасно. Матилда, дай ми думата си — тя ме щипна по ръката. — Дай ми дума, че един ден, когато вече имаме доверие една на друга, ще ми кажеш коя си в действителност. Дотогава — тя потупа ръката ми — ще се погрижа да си в безопасност.

Излязохме от покоите й, за да се разходим из двореца. Известно време Изабела просто се разхождаше безцелно из галериите и коридорите. Показа ми архивите, скриптория, библиотеката с ценните ръкописи, подвързани с кожа и украсени по краищата със злато, закрепени с вериги на поставките си. През цялото време бърбореше като катерица, покачена на някой клон. Все още не можех да реша дали е безхитростна или изключително лукава, изтънчена дама или момиче, чийто разум му изневерява. Влязохме в голямата зала. Известно време гледахме как актьори, акробати, фокусници и дресьори на животни репетират номерата си, наблюдавани от шамбелан, който трябваше да реши кое от забавленията да избере за някакъв празник. Чу се камбанен звън, затова отидохме в склада за храни и напитки, където Изабела седна като най-обикновена слугиня, като потропваше по масата и бъбреше с прислужниците, а после поиска настойчиво да ни дадат прясно изпечен хляб с мед и чаши със слабо пиво. След това се върнахме в стаята на Изабела. Щом отидохме там, тя поръча още храна — този път поднос с различни видове месо с подправки и кана гъсто бордо. Изненадах се, имайки предвид крехката й възраст: въпреки всичко тя напълни догоре и двете чаши и отпи малко от своята, преди да я тикне в ръцете ми, с почервеняло от гняв лице.

— Ти си кучка! — тя се нацупи. — Мързелива си! Трябваше първо ти да го опиташ.

Отпих от двете чаши, протегнах ги към нея да си избере и тя изтръгна една от ръката ми. Така започна танцът. Където и да отидеше принцеса Изабела, аз я следвах. Понякога тя сядаше в креслото до прозореца, бодейки непохватно с иглата си някакво ръкоделие, както войник би ръгал с меча си сламено чучело в двора за военни упражнения. Когато това й омръзна, прати да повикат музиканти и умело им акомпанираше на ребека, флейта или арфа. Едно бе неизменно — любовта на Изабела към книгите. Благодаря на Бога за познанията си. Понякога тя четеше приказките, друг път четях аз, а тя играеше определени роли. Бях права — Изабела беше родена актриса. Тя можеше неусетно да преминава от една роля в друга и да имитира хората с такава лекота, с каквато огледалото отразява светлината. Бе дълбоко заинтригувана от познанията ми за медицината и билките. Месечните й кръвотечения бяха вече започнали и тя страдаше от коремни спазми. Отначало отказа помощта ми, но после склони. Искаше от мен да прегледам урината й, но аз цитирах от трактата на Исак Юдеус: „Урината е просто филтър за пречистване на кръвта и показва правилно две неща: инфекция на черния дроб и вените или инфекция на червата и вътрешните органи. За всички останали неща тя дава само непреки показания“.

Изабела се втренчи в мен със зяпнала уста, после избухна в смях. Помислих, че ще ме удари — вместо това тя ме помилва по бузата.

— Рецитираш по-добре от лекарите на баща ми.

Не казах нищо.

— Е, лечителко моя? — тя се хвана за стомаха, преструвайки се, че умира от болки.

— Боже дръвче — отвърнах, цитирайки абат Страбон13. — Сварените му връхчета, цветове или семена са правилното лекарство за спазми. Плиний препоръчва градински чай с пелин.

вернуться

13

Валафрид фон дер Райхенау (809–849 г.), наречен Страбон (лат. — кривогледия) — бенедиктински монах, поет и ботаник, известен с авторството си на едни от най-значителните произведения в областта на ботаниката през Средновековието. — Бел.ред.