Английските дипломати бяха пристигнали в Париж да преговарят с Филип. Разбира се, след като приключеше дългият им, изпълнен с официални дела ден, техните секретари и писари жадуваха да се позабавляват сред англичаните. Започнах да посещавам често една кръчма — „Орифлам“, с просторно общо помещение, не твърде чиста: тръстиковите рогозки по пода често жвакаха под ботушите ми, докато някои от миризмите бяха определено отблъскващи. Въпреки всичко, именно тук беше мястото, където се събираха английските секретари. Отначало гледаха предпазливо и си мълчаха, но е невероятно колко много неща могат да се променят от едно шише вино, една игра на зарове, една весела шега и една обща песен. Наистина, те бяха доста надменни, с ясно съзнание за собствената си важност. Те не издаваха тайни: в крайна сметка, бяха секретари от тайната канцелария на краля, усвоили при обучението си в университетите в Оксфорд и Кеймбридж всички тънкости на закона и двуличието. Но това, което исках да науча, не бяха техните тайни, а само онова, което се мълвеше в кралския двор, а те бяха готови да го споделят на драго сърце. Наех тясна таванска стая, която нямаше друг прозорец освен една издълбана в стената дупка, покрита с парче необработена кожа. Със среброто, получено от Изабела, беше лесно да се преструвам на дъщеря на френски правник, която чака баща й да дойде при нея от Дижон. Ако си добър актьор и поддържаш преструвката, по-голямата част от света е склонна да ти повярва. Щом пресушиха чашите си и напълниха търбусите си, писарите започнаха да ме угощават (докато аз успешно играех ролята на невинната дама) с истории за английския кралски двор, особено за това как мосю Гейвстън, фаворитът на краля, се беше добрал до титлата херцог на Корнуол.
— О, да — един от тях ми намигна и се потупа отстрани по носа. — Херцог на Корнуол, такъв е сега Гейвстън, доверен приятел на краля, който го нарича свой скъп брат.
— И другите велики лордове приемат това? — попитах.
— Разбира се.
Те продължиха да бъбрят, обяснявайки как Едуард Английски нямал желание да арестува тамплиерите в кралството си, докато в същото време не бил твърде склонен да пътува до Франция, да сключва брак с дъщерята на френския крал или да изпълнява задълженията по договора.
— Не го ли стори — промърмори един секретар с тясно лице, — ще има война и с пътуванията до Париж ще е свършено. Най-малкото — той се усмихна, така че добре се видяха изпочупените му зъби, — докато не бъде подписан нов мирен договор — той остави чашата си.
— А ето я тайната…
Трета глава
„Измамата на властниците взема връх, мирът погазва се без милост.“
Тесноликият, цял покрит с пъпки и облян в пот, се втренчи в мен: в полуотворената му уста се виждаха късчета храна. Опитваше се да се прави на хитър, но като всички подобни мъже, беше глупав. Оглеждаше ме от горе до долу, сякаш бях кобила за продан на пазара в Смитфийлд, като бършеше уста с опакото на ръката си. Другарите му се бяха извърнали: някои вече се препираха чии зарове да хвърлят в напуканата чашка, вниманието на останалите беше отвлечено от един пътуващ актьор, който се беше появил на прага на кръчмата, облечен в черно, с безвкусно изрисувано отгоре бяло очертание на скелет. Той си донесе собствено столче, седна на него и започна да напява една от онези сълзливи погребални песни за смъртта: