— Кралят на Англия — прошепна той — няма да се ожени за принцеса Изабела — решил го е твърдо. Ще тръгне на война срещу баща й.
— Но това не е тайна…
Тесноликият припряно отстъпи назад. Бях се издала. Още не бях усвоила умението да запазвам трайно маската на лицето си.
— Откъде знаеш? — ръката на Тесноликия се плъзна към зловещо изглеждащата кама, втъкната през една халка в колана му. — Как може една слугиня, която с нищо не е по-добра от кръчмарска блудница, да бъде посветена в подобно знание?
Стоях неподвижна и мълчалива, проклинайки собствената си глупост.
— Да не си от тайните съветници? — Тесноликият пристъпи напред и острието на камата се появи, опирайки се под брадичката ми. Секретарят ме наблюдаваше внимателно. — Аз — изсъска той, — съм учен, дошъл от залите и школите на Оксфорд. Знаеш ли какво означава това? — Той притисна острието на камата по-надълбоко. — Наистина ли ме мислиш за глупак, putaine16! — той отметна глава назад, изкашля се и плю в лицето ми.
Продължавах да стоя неподвижно. Той хвана ръката ми и опипа кожата на дланта ми.
— Мека — прошепна той — като плътта ти отдолу — той притисна слабините си към мен. Трепнах, когато усетих зловонния му дъх. — Ти наистина си от тайните съветници! — обвинително рече той. — Една от онези противни създания, една от легиона от шпиони на крал Филип. Е, първо ще си направя удоволствието. — Той притисна върха на камата по-силно, докато вдигаше полата ми.
— Моля ви, моля ви! — захленчих умолително, като се опитвах да отвлека вниманието му.
Той се засмя, вглъбен в мисълта за удоволствието, което беше решен да получи. Измъкнах италианската кама от собствения си колан и когато той се притисна към мен, като с една ръка драскаше по телените копчета на тесните си панталони, аз я забих дълбоко и силно в лявата му страна, нагоре към сърцето. От ужас и болка той залитна назад, полуприведен, с отворена уста, кашляйки кръв, докато животът го напускаше. Залитна към мен. Тръгнах бързо покрай стената на костницата, в която той се блъсна и удари главата си, а после се строполи на земята.
Избягах от Гробището на Младенците и излязох навън на оживените калдъръмени улици. Странни и непознати гледки и звуци ме объркваха, звънтяха камбани, скрити под забрадки лица на монахини зяпаха изненадано, просяци се мръщеха, увити в качулките си, едно прасе душеше подпухналия труп на котка, сляпо дете потракваше с пръчка пред себе си, един мастиф виеше с настръхнала козина и оголени зъби. Побягнах по една тясна уличка. Скърцаща от вятъра табела на аптека привлече погледа ми. Спомних си чичо, неговите добри очи и внимателния, успокояващ глас. Свих се на тесния праг на аптеката, като се задъхвах, мъчейки се да си поема дъх, и бършех потта си. Смъртта на Тесноликия беше едно, но слуховете, които съобщи, също ме плашеха. Ако това вече не беше слух, ако Изабела не заминеше за Англия, каква надежда имаше за мен?
Успокоих сама себе си. Трябваше да се върна при Симон дьо Витри: той щеше да знае какво да направи. Приближих се до къщата на търговеца, като избягвах страничната порта. Отидох до главната врата — резето не беше спуснато. Отворих я, пристъпих в преддверието и там ме посрещна ужасът. На няколко крачки от мен слугата лежеше в локва от собствената си кръв, в гърба му беше дълбоко забита стрела от арбалет. Секретарят лежеше наполовина извън малката стая, в която най-напред ме бе отвел търговецът. В най-долния край на стълбите по очи се беше проснала прислужницата. Тя беше улучена от стрела в гърдите и кръвта се изливаше на талази в локва под нея. Ясно си спомням, че по балюстрадата нямаше кръв, но забелязах размазано петно от кръв високо на измазаната в бяло стена. Бях толкова потресена от цялата гледка, че просто се взирах в това място, внезапно връхлетяно от смъртта. Върнах се до предната врата, издърпвайки резето, и се взрях в трите трупа, всичките застигнати от гибелта изневиделица. Смъртта ги беше покосила и оплела в мрежата си — внезапно, неочаквано. Прекосих стаята, промъквайки се внимателно покрай локвите кръв, и опипах всяко от телата. Още не бяха изстинали, кръвта все още се съсирваше. Качих се по стълбището, покрай трупа на прислужницата, като се опитвах да не поглеждам в изцъклените й очи, застинали в предсмъртен ужас. Внимателно разгледах петното от кръв върху мазилката и поклатих глава изненадано, след това погледнах пак към трупа на прислужницата. Лежеше просната в най-долния край на стълбите, леко извърната на една страна — представих си как стрелата от арбалета се беше забила в тялото й с тъп звук и тя беше паднала напред, а кръвта се беше разплискала по предната част на тялото й надолу към стълбите. В такъв случай как се беше появило това петно на мазилката? Освен ако убиецът не беше преместил трупа и след това се беше опитал да се качи по стълбите — но той щеше да тръгне по същия път като мен, държейки се за балюстрадата, по която нямаше кръв. Продължих нагоре.