— Матилда, ела тук.
Седнах при нея на пейката. Тя вдигна поглед — сините очи се бяха уголемили върху бледото й като слонова кост лице. Държеше в скута си ленен вързоп, който сега покри с ръце.
— Пристигнаха — прошепна тя. — Дипломатическите пратеници от Англия. Сър Хю Пурт и сър Джон Казалес. Тук са за женитбата. Казват, че няма да се състои — тя освободи едната си ръка и стисна моята.
— Трябва да избягам, Матилда. Какво ще правим?
Стиснах пръстите й, студени като късчета лед. Тя не се възпротиви, когато развързах ленения вързоп, който взех от скута й. Вътре лежаха четири восъчни фигурки, изцапани с кръв и животински тор. Всяка носеше мъничка книжна корона и четирите бяха пронизани от зловеща на вид голяма игла.
— Милейди — взех вързопа от нея и като прекосих двора и отидох до големия мангал на колела, тикнах вързопа дълбоко в разжарените му въглища.
— Мразя ги! — думите изсвистяха във въздуха като изваден от ножницата меч. Погледнах към рицарите, скупчили се около другия мангал, които разговаряха тихо помежду си. Върнах се обратно, седнах до принцесата, стиснах ръката й и потвърдих онова, което тя вече знаеше за заплануваната сватба. Тя ме изслуша, кимайки безмълвно.
— Бъдете силна, бъдете хитра! — прошепнах. — Каквото и да се случи, запазете маската си — почти се усмихнах при спомена за начина, по който се бях паникьосала и бях проявила такава глупост с Тесноликия. Нямаше да кажа това на принцесата, все още не.
Хванах я за ръката, изправих я, и бавно влязохме обратно в двореца — рицарите тръгнаха незабавно подир нас. Ощипах принцесата по ръката и посочих към една фреска на стената, изобразяваща закръглени деца, играещи весело в преса за грозде. Проследих с пръст клонките бръшлян, извиващи се змиевидно през картината, и започнах да описвам свойствата на стрития бръшлян, наречен „бирен зъб“ — колко важен е за варенето на бира и как Гален го препоръчва при лекуване на очно възпаление. Слизахме по галерии и тесни проходи. Бърборех като някоя глупачка, до мен принцесата задиша по-спокойно и се насили да се усмихне. Влязохме в малък параклис със стени, украсени с полирано дъбово дърво. В далечния край се издигаше малък олтар върху осветен подиум; вдясно от него имаше параклис, посветен на Девата, облечена като кралица, държаща на коленете си Божия Син. Накарах принцесата да коленичи на постлания с възглавница молитвен стол — свещи мъждукаха на поставките си пред нея. Отворих една поставена наблизо кутия, извадих нова свещ, запалих я и загледах как пламъкът танцува, докато я закрепвах на заострената поставка. Вдигнах взор към строгото лице на Девата. Открих, че ми е трудно да се моля. Спомням си, че изричах отново и отново все същите думи: „Ave Maria, Gratia plena, Dominus tecum…“, но след това продължавах да мисля как Тесноликият се бе отдръпнал със залитане от мен, докато през устните му шуртеше кръв. И все пак не чувствах съжаление, нито разкаяние или желание да изповядам греховете си. Извърнах поглед. На страничната стена на посветения на Девата параклис имаше маслена картина, изобразяваща мъртвец, покрит с погребален саван, с предупреждение, напомнящо, че всички ние сме смъртни създания: „Вземете поука от участта ми и вижте как някога бях жизнен и весел, а сега съм предаден за храна на червеите: помнете това“. Прочетох изписаните със заврънкулки думи и се сетих за чичо Реджиналд и мосю дьо Витри. Заклех се да ги помня, а също и него — мъжа, когото бях зърнала в кръчмата „Орифлам“, онези красиви очи с техния проницателен поглед. Наложи се да се ощипя. Наистина ли го бях видяла? Или той беше част от някакъв сън? Измислица или истина? Зарекох се, че никога няма да го забравя.
Щом се върнахме в личните покои на принцесата, Изабела изведнъж усети умора: разпознах това като признак на дълбока нервна възбуда, на мозъчна треска. Налях й ябълков сок, смесен с гъста настойка от лайка, и я накарах да пие. Тя легна на леглото си, вдигна колене към брадичката си и се сви като дете, докато аз я покрих с наметката й. По-късно същия следобед един пищно облечен вестител почука на вратата. Той съобщи, че негово величество кралят щял да приеме английските дипломатически пратеници веднага след вечерята в Бялата зала на двореца, и принцесата трябвало да присъства.
Изабела се събуди освежена. Съобщих й, че кралят я вика, и настроението й рязко се промени. Тя започна да бъбри възбудено какво ще облече, и прекара остатъка от следобеда в приготовления — повикани бяха слуги и камериери, които донесоха ведра и корита с вряла вода. Изабела се съблече и се изкъпа. Напарфюмира и намаза с благовония тялото си, позволявайки ми да я облека в ленено бельо, пурпурни обувки и красива сребриста рокля с висока яка, с украсен с орнаменти воал, поставен на главата й и придържан от златна лента и инкрустиран със скъпоценни камъни. Отвори ковчежето си със скъпоценности и се накичи с пръстени, сребърни гривни и изящна огърлица с рубини и сапфири. Тя се кипреше пред парчето полиран метал, служещо за огледало, като ме поглеждаше с крайчеца на окото си и се смееше.