— Сега ти, Матилда — Изабела бе великодушна. Докато ме караше да се изкъпя, помагаше ми да се намажа с благовония и да се парфюмирам, и ми избираше дрехи, тя изобщо не спомена симптомите, които бе проявила по-рано, преди да заспи. Един паж беше изпратен при баща й, за да каже, че Матилда, придворна дама и камериерка на Изабела, ще я придружи на пиршеството. Щом камбаните на „Сент Шапел“ удариха за вечерня, ние се отправихме към Бялата зала: малка светла зала с чисти, варосани стени, с окачени по тях гоблени и картини, с прозорци от дебело стъкло, украсени с хералдическите изображения и герба на Капетите — френската кралска династия. Полираният под отразяваше светлината на закрепените по стените фенери и тази на безброй свещи, забодени върху едно колело, спуснато така, че да осигуряват още повече светлина. В голямо, подобно на пещера покрито огнище весело подскачаха пламъци. Част от залата бе отделена с огромни паравани, украсени с пищни сцени, избродирани в синьо, червено и златно, изобразяващи романса за Рицарите на лебеда и тяхното нападение над Замъка на любовта. На други гоблени се виждаха кръгли изображения в ярки цветове, показващи Шестте подвига на годината.
Кралят, неговите министри и тримата му синове стояха пред огромното огнище: на всяка от поддържащите го колони сложно изработено резбовано изображение на див горски обитател гледаше гневно към отделената с параван част от залата, сякаш изразявайки презрението си към богатството, изложено на показ по трите маси. Изабела излезе напред, за да бъде посрещната. Никой не ми обърна внимание — кралят и придружителите му я наобиколиха. Всички изглеждаха величествени в одеждите си от синьо и бяло кадифе: брошки, пръстени и верижки, показващи техния сан, искряха на светлината. Стоях в ъгъла до паравана. Принц Филип гледаше смръщено, устните му безмълвно се движеха, докато слушаше с половин ухо пиянското бъбрене на Шарл. Не исках да привлека погледите им, затова започнах да изучавам тримата новодошли. Най-близкият беше облечен в тъмните одежди на кралски писар: имаше гладко лице с маслинена кожа под черна като нощта коса, пригладена назад и вързана на опашка. Другите двама, англичани, явно се затрудняваха да разберат разговора, който се водеше бързо на възприетия в кралския двор нормански френски. Единият беше леко скрит от погледа ми; другият беше слаб като върлина мъж с кисело лице и кисел поглед — сър Хю Пурт, голям търговец на едро от Лондон. Спътникът му пристъпи в кръга от светлина и аз застинах: сър Джон Казалес, красив, енергичен мъж с лице на роден войник — сурово и слабо, с остър поглед и волева уста, с късо подстригана сива коса. Беше облечен просто, но елегантно в тъмнозелена дълга дреха без ръкави над черно кадифено късо палто и тесни панталони до коленете от същия цвят; испанските му ботуши за езда, чиято мека кожа блестеше на светлината на огъня, доста ясно даваха да се разбере, че е военен.
Стоях, наблюдавах и си спомнях. Сър Джон Казалес, чиято дясна ръка беше отсечена от шотландците по време на битката при Фолкърк. Беше посещавал чичо ми, но това беше преди години. Тихо отправих към Девата молитва той да не ме познае. Погледът на Казалес, зорък като на лисица, се премести към мен, после се извърна. Бяха минали години от срещата ни, а дори тогава стоях в сянката на чичо. Успокоих се с мисълта, че за човек като Казалес бях просто още една прислужница.
Разговорът около огнището бе приглушен. Сър Хю Пурт изглеждаше определено кисел, поведението на Казалес беше по-скоро нервно: рицарят — царедворец местеше неспокойно обутите си в ботуши крака и се озърташе из залата — очевидно онова, което чуваше, бе изключително неприятно. Лицето на самия крал Филип бе леко почервеняло. Накрая той се извърна, давайки знак на хората от свитата си. Вестители в пищни одежди вдигнаха тръбите си и оповестиха началото на празненството.
Вечеряхме изобилно с еленско и глиганско месо, изпечено и полято със сосове. От мястото си в центъра на средната маса кралят оповести, че месото е прясно, от животни, убити лично от него в гората Фонтенбло. Страстта на Филип към лова, бил той на животни или на хора, беше прочута. Главното ястие беше последвано от блюдо от пилешко и свинско месо, кайсии и портокали от Валенсия, всички сервирани на маси, застлани с блестящи бели брокатени покривки и украсени с подноси, кани, чаши и бокали от сребро и злато, инкрустирани със скъпоценни камъни и избродирани с кралския герб. Филип седеше, разположил се на престола подобно на сребърен лъв, осъзнаващ властта и могъществото си — от двете му страни се редяха английските дипломатически пратеници. Аз седях на края на една от страничните маси, с Изабела от лявата ми страна. Тя си беше изиграла ролята, движейки се сред мъжете, благовъзпитана като монахиня — прекрасното й лице бе обрамчено от блещукащ воал, поставен върху блестящата й златиста коса. Лицето й остана непроницаемо дори когато сядаше; после очите й се промениха и аз долових в тях палава искрица. Тя се наведе, уж за да премести една чаша. „Матилда, прошепна тя, това ще бъде изключително забавно.“