През първата част от вечерята кралските музиканти в близката галерия, украсена със знамена и флагчета с изображения на герба на Капетите, свиреха тиха музика. Млад певец изпя вълнуваща кръвта песен: „Избягах в гората и обикнах тайните й кътчета“. Каните с вино се подаваха от ръка на ръка, жуженето на разговорите се усили: като опитен правник, Филип водеше гостите си към темата, която в действителност искаше да обсъди. Той направи многозначителен жест към придворния церемониалмайстор, командващ вестителите зад параваните. Прозвучаха три тръбни зова — знак от залата да излязат всички слуги и хора от свитата, дори музикантите от галерията и стражите до вратата. Наблюдавах развитието на тази жива картина с високопоставени участници. Филип остана непроницаем като статуя, със спускаща се по раменете сребриста коса, сините му очи бяха присвити в неискрена усмивка, гладко избръснатото му лице блестеше като алабастър. По-нататък на масата седяха фаворитите му — Марини, слаб, с червени коси и остри черти, със скрити от гъстите вежди очи и дълъг нос; правникът Ногаре, вечно усмихната торба лой, с руса зализана коса и цинично лице с очи, които гледаха с презрение на света; дьо Плезан, второто „аз“ на Ногаре, правник с грозно лице на мастиф, с издадена напред челюст, с дебели устни и непрекъснато стрелкащи се очи. Тези мъже бяха убили чичо ми и въпреки това не бях готова, не бях достатъчно опитна, за да им отмъстя.
Днес вече се бях нагледала на смърт: Тесноликият, рухнал до стената, дьо Витри и слугите му, подгизнали в собствената си кръв. Тогава се зачудих дали не се бях вцепенила, вкаменила, като дете, което оцелява след клане и не е в състояние да проумее какво се е случило. Като поглеждам назад, разбирам, че е било различно. Участвала съм в битки, в кървави схватки. Освен това съм разговаряла с войници. Разбирам какво имат предвид с израза „лед в кръвта“: една мистериозна решимост да останат спокойни, убеждението, че смъртта на един враг не означава да не се боиш от останалите. В онази бяла зала преди толкова много години, Бог да ми прости, аз се чувствах по този начин. Моето време още не беше дошло. Още бях в периферията на тълпата, наблюдавайки как събитията бавно се движат към своята кулминация.
Докато разчистваха залата, кралят седеше, притиснал ръце към лицето си, сегиз-тогиз поглеждайки надясно и наляво към английските дипломатически пратеници. Пурт седеше прегърбен: виното не беше подобрило потиснатото му настроение. Казалес се беше навел напред, вдигнал бокала си над масата:
— Милорди — Марини сигурно беше доловил погледа на господаря си, — трябва да се върнем към спорния въпрос за тамплиерите — тези еретици, содомити…
— Не е доказано — излая в отговор Пурт, — не е доказано, сър. Това е въпрос, който трябва да се реши от нашия суверенен господар и съдиите от кралския съд в Уестминстър.
— Но те са престъпници! — настоя рязко Марини с писклив глас.
Седях и слушах как този въплътен демон бълваше мръсотия. Как сто трийсет и четирима от сто трийсет и осемте тамплиери, арестувани в Париж, включително Великият магистър Жак дьо Моле, Жофроа дьо Шарни, глава на монашеското братство на тамплиерите в Нормандия, и Жан дьо Ла Тур, ковчежник на парижкото седалище на ордена, да не споменаваме земеделците, овчарите, дърводелците и слугите, с които броят възлизаше на хиляда и петстотин, били изпратени във вонящи тъмници и зали за мъчения. Общо взето, всички си бяха признали. Чух също имената на предателите — бивши тамплиери, изключени от ордена мъже. Тях чичо Реджиналд бе споменавал на чаша вино: Ескин дьо Флориан, управител на Монфокон, и Бернар Пелет — имена, над които вечно ще тегне позорът на отправените от тях обвинения, избълваната жлъч на зли души — как тамплиерите се били посветили на дявола, как твърдели, че Христос е лъжлив пророк, справедливо наказан за греховете си; как посветени членове на ордена получавали заповеди да плюят, да тъпчат и дори да уринират върху изображението на разпнатия на кръста Христос. Трябвало също да целуват тамплиера, приел ги в ордена, по устата, пъпа, задника… дори пениса. Марини описа как тамплиерите се кланяли на Бахомет — демонът, явяващ се в образа на котка или на череп, или на глава с три лица.