— Кълна се — погледът й прикова моя, — кълна се в тялото и кръвта на Христа, на нашия повелител Господ Иисус Христос, че ще бъда твоя приятелка в мир и война, докато смъртта ни раздели.
— И аз, милейди — сложих ръка върху нейната, — и аз съм ваша приятелка.
Изабела примигна, за да прогони сълзите, вдигна дарохранителницата и я закачи обратно на мястото й. Хвана ме за ръка и ме отведе да седна на крайчеца на подиума. Параклисът беше студен, но наметките ни бяха плътни и подплатени с кожа. Изабела ме потупа по коляното.
— Матилда, сега ми кажи коя си в действителност — тайната ти ще бъде на сигурно място при мен.
И аз й разказах. За живота си като дете, за фермата в Бретини, за пътуването ми до Париж, за чичо Реджиналд, за годините ми като негова ученичка, за залавянето и екзекуцията му. Не спрях и за миг. Разказах истината. С Изабела бях в безопасност, тя нямаше да ме издаде. Разказах й също и за смъртта на Тесноликия, за клането в къщата на дьо Витри. Тя слушаше внимателно и кимаше през цялото време. Когато свърших, отново стисна ръката ми, сякаш се опитваше да извлече топлината й и да я вземе за себе си.
— Винаги са идвали — започна тя. — Винаги, откакто се помня. Мразя ги, Матилда — те гледат на мен като на играчка, на блудница — собствената им сестра, принцесата на Франция! В мен също тече кръвта на Капетите. Аз също съм потомка на свети Луи — тя посочи към една фреска на далечната стена, възхваляваща светия френски крал, с когото Филип така се гордееше. — Идват, когато си пожелаят. Ако майка ми беше останала жива, би могла да ме спаси. Тя умря, знаеш ли, от странна болест. Някои мълвят, че баща ми я е убил — толкова силно било желанието му да влезе в ордена на тамплиерите, да живее в безбрачие. В действителност всичко, което искаше, бяха техните богатства, къщите им, техните ферми, чифлиците им, нивите и добитъка им. Той е готов на всичко, Матилда, за да постигне своето. Неговите желания имат силата на Божия повеля.
— Братята ви няма да се върнат — казах, — не мисля, че ще го сторят!
Изабела кимна.
— Става твърде опасно — съгласи се тя. — Ако техните игрички навредят на баща ми, те ще изпитат пълната сила на гнева му — тя присви очи. — Баща ни няма да бъде доволен.
— Мислили ли сте някога да се обърнете за помощ към него?
Изабела се засмя — странен сподавен звук, излязъл от дъното на гърлото й.
— Какъвто коренът, такива и клоните, Матилда. Той също не е напълно невинен по подобни въпроси. Той не ми е истински баща, не и тук — тя се потупа по гърдите. — В сърцето ми, в душата ми той не е мой баща и един ден аз ще си отмъстя. Ела, Матилда.
Четвърта глава
„Вярата, окована в затвор, е много печална.“
Надигнахме се да си вървим и бяхме стигнали до вратата на параклиса, когато беше вдигната тревога: разнесе се вой на ловджийски рог — погребален звук, предвещаващ смразяващи новини. Други рогове подеха зова. По протежение на галерията отвън се появиха малки светлинки и трясъкът на шумно отваряни врати разтърси тишината. Кралски страж влезе тичешком през една странична врата откъм един от вътрешните дворове. Беше изгубил шлема си, наличникът от метални брънки обгръщаше плътно главата му, тъмночервеният му плащ се влачеше по земята. Спря, когато ни видя, и взирайки се с широко отворени очи, вдигна рога, за да изсвири отново. Изабела му каза да пази тишина, тъй като вече целият дворец беше вдигнат на крак. Рязко запита каква е причината за суматохата. Войникът, останал без дъх, просто посочи с пръст, след това ни въведе обратно във вътрешния двор, сега осветен от пламъците на фенерите. Хора от кралската свита и войници се събираха край езерцето от светлината на факлите около тяло, проснато в грозна, разкривена поза на каменната настилка. С усилие си проправих път и се промъкнах, докато Изабела крещеше, заповядвайки на останалите да се отдръпнат встрани, и коленичих пред трупа на сър Хю Пурт. Търговецът беше само по нощница, сега издърпана високо над белите му кокалести колене; очите му бяха отворени и изцъклени в смъртта, а носът, устата и ушите му бяха оплискани с кръв. Вратът му беше счупен и главата му висеше, зловещо отпусната като на мъртво пиле. Плътта му беше още топла, мускулите — не се бяха втвърдили: смъртта беше настъпила съвсем наскоро.
— Regardez19 — подчертаният наварски акцент на един от войниците привлече вниманието ми. Вдигнах поглед към стената на двореца — на третия ред, на около девет ярда над нас, големият прозорец беше отворен.