— Et la, et la!20
Проследих посоката. Под прозореца имаше редица от няколко ръждиви железни скоби, забити в стената от груб сив камък, за да поддържат поставените там подвижни стълби, така че зидарите, дърводелците и мазачите да могат да извършват поправки. От една от тези скоби, проблясваща на светлината на факлите, висеше дебела златна верижка, видяна за последен път около врата на Пурт по време на празненството предишната вечер. Дали Пурт я беше изпуснал и бе паднал при опита си да се наведе и да я вземе?
— Матилда! Матилда! — гласът на Изабела накара глъчката да утихне. Аз също чух глухите звуци като от тупване на нещо и слабите викове от вътрешността на двореца. Изабела се беше оттеглила в кръг от тежковъоръжени войници и ми даваше знак с ръка, че трябва да разбера откъде идва шумът.
Побързах да вляза обратно в двореца. Дотогава вече знаех накъде да вървя. Пажове палеха още факли. Галериите бяха пълни с трепкащи светлини и движещи се сенки; викове отекваха в отговор на дрънченето на оръжия и шума от бягащи крака. Изкачих се по стълбите до третата галерия. Беше дълга и тясна, с врати от двете страни — тълпяха се войници и слуги, някои от които все още сънливо търкаха очи. Около една от вратите се бяха скупчили войници. Сред тъмните силуети, очертани в светлината от фенерите, разпознах Казалес и писаря с маслинената кожа, Розалети — насилваха една врата, която изщрака и увисна назад на пантите си, докато аз забързах надолу. Сега бях придворна дама и камериерка на Изабела, но за мъжете, скупчили се в онази стая, не бях нищо повече от слугиня, не по-важна от гризачите, които с писъци и скимтене бягаха да се скрият от тях.
Стаята на Пурт беше просторна. Различих легло с балдахин със затворени завеси; останалото тънеше в мрак, тъй като студеният нощен вятър, нахлуващ през отворения прозорец с широка дървена рамка, беше изгасил свещите. Казалес и останалите, бъбрейки на английски, запалиха няколко свещи и веднага побързаха да проверят няколко запечатани ковчежета, без да обръщат внимание на сандъците с отворените и отметнати назад капаци. Казалес ровеше из пергаментите на масата — ако се съдеше по тона му, той смяташе, че смъртта на Пурт е нещастен случай. Никое от ковчежетата или кошниците от канцеларията на тайния съвет на Англия не било докоснато. Нищо не липсвало. След това те се скупчиха около прозореца — от виковете и крясъците им предположих, че са зърнали златната верижка. Сега Марини и още неколцина застанаха на вратата, обзети от нежелание да престъпят без позволение прага на покоите на английски дипломатически пратеник. Розалети ги покани вътре и на нормански френски обясни бързо, че това трябва да е било нещастен случай. Били ли са вдигнати на крак след падането на Пурт, запита Марини. Розалети обясни, че той, Казалес и Ногаре били увлечени в разговор в канцеларията на де Плезан, когато била вдигната тревога. Те побързали да се качат и насилили вратата. Тя била заключена и залостена, ключът още бил вътре: ето какво намерили, когато я разбили. Розалети посочи към прозореца и малкото столче под него. Той обясни, че Пурт сигурно е отишъл до прозореца, за да вдъхне нощния въздух, изпуснал е верижката си, навел се е да я прибере и е паднал, намирайки смъртта си. Това беше посрещнато с утвърдителни кимания и одобрително сумтене. После Розалети се обърна рязко, сякаш усетил присъствието ми, и ме изгледа гневно. Поклоних се бързо и си тръгнах.
Принцесата вече се беше върнала в стаята си. Слуги, вдигнати на крак от суматохата, чистеха галерията, където беше повърнал Филип. Стражът с киселата физиономия се беше върнал на поста си — червената следа на бузата му и враждебният му поглед ясно свидетелстваха за гнева на Изабела от по-ранното му бягство.
— Закъсня! — изсъска принцесата, когато затворих вратата на стаята.
— Милейди, уморена съм — духнах свещите и легнах на леглото си, като издърпах нагоре покривката, за да скрия лицето си. Беше ми лошо и бях уморена, тялото ми беше сгорещено и потънало в лепкава пот: бяха се случили толкова много неща, беше такъв кошмарен ден.
— Матилда — гласът на Изабела беше кротък. — Матилда, липсваше ми. Изплаших се!
— Хайде да заспиваме, ваша светлост.
— Какво стана с англичанина? — попита Изабела. — Да избяга ли се е опитал?
— Не, милейди. Твърдят, че е отишъл до прозореца да подиша чист въздух, изпуснал е една златна верижка, опитал се е да си я вземе, паднал е и е загинал.
— Но ти не вярваш на това, Матилда, не и ти с твоите зорки очи. Напомняш ми за една котка, която някога имах. Тя винаги знаеше къде са дупките на мишките. Никога не се приближаваше, просто стоеше отстрани и ги следеше.