— Милейди — с мъка се изправих и се облегнах на напълнените с пух продълговати възглавници, — трудно ми е да разбера защо сър Хю Пурт, който е бил по нощни дрехи, ще носи златна верижка до някакъв прозорец. Пил е много, бил е уморен. Нощният въздух е бил ужасно студен. Защо му е било да отваря толкова широко прозореца? Защо ще държи златна верижка? Още повече — и ще се наложи да поразмишлявам върху това — дори да е стоял на нисък стол и да се е навел навън, пак не би успял да си я вземе. Защо не е взел кука или меч — нещо, с което да захване верижката и да си я прибере?
— Значи не е политнал и не е паднал. Да не искаш да кажеш, че е бил блъснат?
— Може би, милейди — затворих очи и си спомних трупа, който лежеше в такава изкривена поза във вътрешния двор: зеещата рана на главата, счупения врат, кръвта, процеждаща се от черепа като жълтък от счупено яйце.
— И все пак казваш, че вратата е била заключена и залостена отвътре.
— Милейди, кой е Ралф Розалети?
— Ах… — принцесата се изкикоти. — Той е нашето куче пазач, Матилда, един от старшите писари на татко. Той ще бъде пазител на тайния ми печат в Англия: ще знае всичко, което пиша. Той ще бъде наш съветник.
— Шпионин ли, милейди? Шпионин на баща ви?
— Ще видим — в гласа на Изабела отново имаше напевна нотка. — Ще се срещнем с него утре: с него и със сър Джон Казалес. Навярно ще можеш да зададеш въпросите си тогава. Матилда?
— Да, милейди?
— Молиш ли се понякога?
— Опитвам се.
— Аз — да! Аз се моля. Молех се да бъда избавена от братята си. Ти си ангел, Матилда, отговорът на молитвата ми.
Отново се отпуснах назад в леглото, придърпах покривката нагоре и се унесох в сън, пълен с кошмари: сънувах тъмни фигури, танцуващи на края на въжетата на ешафода, лица, взиращи се в мен от пълна с привидения каруца, тътреща се из настлан с плочи двор. Когато се събудих, точно преди зазоряване, бях плувнала в пот и замаяна. Принцесата спеше, много дълбоко, навярно обзета от облекчение, забравила опасностите, от които беше спасена. Отворих вратата на стаята — стражът беше заместен от още двама. Върнах се вътре и наплисках лицето си с вода от умивалника. След като си изсуших ръцете, бързо се облякох, излязох от стаята, влязох в двореца, качих се по стълбището и влязох обратно в стаята на сър Хю Пурт.
Счупената врата сега бе подпряна на стената. От стаята бяха изнесени всички мебели и вещи. Прекосих стаята, отидох до леглото и дръпнах завесите — никой не беше спал в леглото. Огледах се. Пурт беше напълнил един бокал с вино. Вдигнах го, подуших го и го опитах — нищо, само най-добро бордо. Отидох до прозореца, застанах на столчето, отворих високия прозорец и се надвесих навън. Спомних си колко беше висок Пурт — дори той никога не би могъл да достигне тази верижка, така че защо ще му е да се опитва? Пиян ли е бил? Ако е бил убит преди това, как убиецът беше успял да влезе и да излезе от стаята му, когато вратата беше заключена и залостена отвътре? Застанах на колене като куче, оглеждайки пода между крайчеца на един турски килим и столчето до прозореца. Опипах пода и открих ръждивочервено петно, застъргах го, вдигнах пръст и го подуших — не беше вино, а кръв. Пропълзях по-близо до прозореца и открих други капки — на горната греда над прозореца и на перваза обаче нямаше нищо. Тази кръв можеше да е от какво ли не: дали въобще беше на Пурт? Дали не бе нападнат и убит в стаята си от удар по тила, вратът му — строшен, а високият прозорец — отворен и тялото — изхвърлено навън? Ако беше така, как беше избягал убиецът? Върнах се до прозореца, покачих се на столчето и надникнах. Убиецът можеше да се е изкатерил отвън, но прозорецът сигурно е бил затворен, тъй като нощта беше ужасно студена. Той е поел риска да бъде забелязан, а и би било и трудно, и опасно за когото и да е да се покатери дотук сам през една такава тъмна мразовита нощ.
Излязох от стаята и слязох до помещението, където се съхраняваха телата на покойниците, преди да бъдат погребани. Постройката бе разположена в единия край на дълга пътека, която водеше към една от овощните градини. Отворих вратата и влязох. В стаята за мъртъвци имаше дълга редица дървени маси, някои — голи, други покрити с мръсни чаршафи. Ръждясващ мангал на колела, в който проблясваше догаряща пепел и бяха посипани билки, едва успяваше да прикрие вонята на смърт и разложение. По протежение на измазаната стена имаше картина, съживяваща видението на пророк Йезекиил за полето на сухите кости: зловещи изображения на скелети, изникващи през метално сивата пръст. Зловещата тишина и тези безформени късове плът под мръсните чаршафи будеха дълбоко безпокойство. Отдръпнах едно покривало — под него лежеше проснат старец. На следващата маса беше Пурт. Тялото му беше измито и намазано с някакво билково масло. Разгледах тялото — беше осеяно с белези и натъртвания, макар никое от тях да не беше скорошно, с изключение на пурпурночервената синина на скулата му, разпукнатият като черупка череп и вратът, отпуснат като парче хлабаво въже. Огледах трупа внимателно и отново се зачудих какво се беше случило в действителност. Защо е трябвало Пурт да бъде убит тук и от кого? Дали смъртта му засягаше мен или моята господарка, Изабела?