— А Пурт?
— Ах, англичанинът. Едуард направи добър избор. И двамата с Казалес са в английския кралски съвет. Разбирам, че говорят за женитбата ми.
Спомних си празненството предната вечер. Пурт и Казалес не вярваха истински на съобщението, което бяха донесли — точно затова бяха избрани — за да засегнат французите възможно най-малко. И двамата бяха явно смутени от това, че им се налагаше да обсъждат политика, в която не вярваха.
— Мрежи, преплитащи се с други мрежи — отговорих. — Защо тогава са били убити дьо Витри и Пурт? Дали е било заради вас, заради мен? — Не изчаках отговор. — Разбира се — прошепнах, — може да има други причини, а аз да съм била предупредена просто защото ме хванаха да дебна.
— А има и още нещо.
Изабела се надигна и взе един ключ, който висеше на верижка на врата й. Като коленичи, тя отмести турския килим и с тънък нож разхлаби една от дъските на дървения под. Протягайки ръка надолу, извади малко ковчеже и го отвори. Усмихна ми се палаво.
— Само Мария знаеше къде е скрито.
— А къде е сега Мария?
— Отиде си — Изабела се засмя. — Никога няма да се върне. Ето, това е за теб — тя ми подаде малък свитък, чийто печат беше счупен. Веднага разпознах почерка на дьо Витри, характерния размах на перото. Бях видяла достатъчно в канцеларията му, за да разпозная почерка. Разгърнах свитъка. Написаната отгоре дата беше един ден преди убийството му. Текстът беше написан на шифъра, който дьо Витри и аз бяхме научили от чичо Реджиналд, при който гръцката азбука се предава чрез поредица от четни числа, а последната буква, омега, се превежда на френски като „А“.
— Теб те нямаше — отвърна Изабела на втренчения ми поглед. — Матилда, аз също се предпазвам. Всички писма до хората от прислугата и свитата ми се предават първо на мен, помни това.
Тя възбудено се наведе напред:
— Какво пише?
— Този, който ме нападна — отговорих дръзко, — ви каза да стоите в покоите си с ръкоделието си.
Тя тропна с крак.
— Какво пише, Матилда?
Скрих раздразнението си от намесата й, прекосих стаята, отидох до малкото писалище и преведох съобщението, докато Изабела стоеше изправена над мен.
— „Търси табелата на Анания в улицата на писарите. Довери му се, ако ти се наложи! Ако го няма, ако Бог е решил да ти покаже каква е волята Му, ще го намериш над «При жребеца» на Сийдинг Лейн отвъд Патерностер Роу в Лондон.“
— Какво означава това? — попита Изабела.
— Означава, милейди — обърнах се и я погледнах, — че дьо Витри е размишлявал и се е чудил дали тук съм в безопасност. Подозирам, че се е чувствал виновен. Беше добър човек. Изпратил ми е това като допълнителна помощ, а всъщност именно той е имал нужда от помощ.
Изабела се наведе към мен и устните й леко докоснаха ухото ми, като любовна ласка.
— Ние нямаме нужда от него, Матилда, винаги помни това. Ние стоим, както е казал твоят нападател, тук в стаите си с това, което той нарича наше ръкоделие. Ако е рекъл Бог, Матилда, ти и аз ще изтъчем нещо, което хората, включително баща ми, винаги ще помнят. Никога не забравяй това! — Тя говореше разпалено: високо по скулите й избиха алени петна от гняв, а сините й очи пламтяха яростно. Никога преди не я бях виждала такава: още не бях успяла да осъзная с колко дълбока омраза беше изпълнена тази млада жена. Пренебрегвана и тормозена, тя тъчеше своя собствена паяжина на отмъщението, изпълнена с нетърпение да го приведе в действие. Именно за това искам да разкажа. Трябва да го опиша така, както бих описвала признаците на заболяване или подреждането на планетите, за да се движат в логична последователност. Трябва да обрисувам правдиво какво чувствахме, какво виждахме, какво правехме в определен момент. Твърдо решена съм да не изглеждам арогантна, сякаш бих могла да предвидя какво ще се случи. Поглеждането назад в миналото превръща всички ни в мъдреци, но само глупак или лъжец изтъква подобна мъдрост.
Прекарахме остатъка от сутринта в подготовка за срещата с Казалес и Розалети. Сега към принцесата се отнасяха като към особа, заслужаваща специално отношение и когато се отправихме към стаята, където се събираше съветът на баща й, към нас се присъедини само един кралски писар — старец с изпито бледо лице. Изабела седна начело на масата в стол с висока облегалка, аз — от лявата й страна, Казалес и Розалети — от дясната. Писарят се настани на края на масата, с перо, вдигнато над мастилницата, готов да води бележки, за да съобщи след това на господарите си всичко, което бе казано. Огледах се из стаята на съвета. Проста, мрачна стая, с матово бели стени и картини по стените, представящи сцени от живота на Христос. В далечния край висеше огромно разпятие; в другия имаше подиум и редица от писалища, където кралските писари можеха да седят и да бъдат повикани от господарите си, ако им потрябват. По тавана бяха кръстосани греди като в обор. Колкото повече седях там, толкова повече се чудех дали това не беше преструвка. Дали не беше някаква жива картина, дворцово представление, поръчано от Филип, Марини или някой от тайните съветници? Изабела, облечена изключително скромно, със сигурност се държеше подобаващо.