Обичах този град! Бях добре защитена. Бъдещето се простираше пред мен като широк, светъл път. Когато не бях заета с науките си или в болницата, скитах от квартал на квартал, наблюдавайки просяците във входовете на църквите или край мостовете, селяните, пристигащи от провинцията със своите двуколки и ръчни колички; занаятчиите, които викаха и жестикулираха иззад сергиите си; скитащите жонгльори, калугери и монаси от различни ордени в тъмните си раса и островърхи качулки; канониците на катедралата с цялата им надменност и превзето държание; облечените в хермелин професори от Сорбоната и следващите ги като кралска свита пъстри и разнородни тълпи от студенти и учени. Кралски пратеници си пробиваха със сила път през тълпата с белите жезли, показващи сана им. Глашатаи в лъскави плащове, вдигнали тръбите си, свиреха пронизително, за да привлекат вниманието на тълпите, преди да бъде направено съобщение. Конски сбруи звънтяха като камбани, докато благородници, излезли от големите си къщи, яздеха надолу покрай мостовете и портите на града, за да отидат на лов в полята отвъд града. Благородни дами се изтягаха в носилките си, излезли да поемат малко чист въздух. Съдии, облечени в ярко алените си тоги, заобиколени от кралски стражи, отиваха към съдилищата. Поклонници, отправили се към „Сент Женевиев“ или „Нотр Дам“ напевно изричаха молитвите си или пееха набожни химни. Затворници, в здраво стегнати окови, биваха отвеждани под град от удари с пръчки към Гран Шатле. Секретари и писари бързаха към големия дворец и крепостта на острова, където Филип властваше над Франция така, както ястреб брани своето поле: вечно бдителен, вечно отправящ заплахи.
Нямах търпение да посетя отново тези любопитни места. Не разбирах строгостта на чичо си. Той се извиси в цял ръст над мен в общото помещение на онази кръчма, сграбчи ме за рамото и ме заблъска към стълбите.
— Качвай се в стаята си, момиче!
Много рядко ме наричаше така. Винаги ми казваше „Матилда“ или „ma fille“8. Лицето на чичо Реджиналд изглеждаше напрегнато, изражението му беше като на човек, който е видял призрак, и той непрекъснато поглеждаше през рамо към вратата.
— Какво става, сър? — запитах настойчиво.
— Нищо — прошепна той, после цитира един стих от Евангелието: „Tenebrae facta — И падна мрак“. Разпознавам тази фраза сега — описанието, дадено на нощта, в която Юда отива да предаде Христос. Отново се опитах да помисля. Надявах се да отида из града, може би да посетя една от кръчмите близо до болницата, да се смеся с учените, да потанцувам или да се отдам на някакво друго веселие. Чичо ми вдигна ръка и ме погледна гневно:
— Никога не съм те удрял. Ще го сторя, ако не се подчиниш на заповедта ми. Върви в стаята си — колкото и да е малка, населена с плъхове и мишки, тя е най-безопасното място за теб. Остани там, докато дойда.
Забързах нагоре по стълбите: краката ми трополяха по дървените стъпала. Дръпнах очуканата врата и влетях в стаята, примигвайки ожесточено, като се опитвах да възпра сълзите на ярост, които пареха очите ми. Стаята беше тясна и мръсна, въпреки че леглото беше удобно, а чаршафите му чисти — чичо държеше на това — слугата, който ми носеше храна, я беше покрил с дървена купа, за да я опази от мишките, които тичаха в ъглите. Паяжини като завеси висяха от гредите на тавана. Приближих се до прозореца — малка дървена рамка, запълнена с рогови пластинки — и го отворих. Поне можех да гледам към града. Небето бе матовосиво, беше излязъл студен вятър. Беше онова тъжно, напомнящо за смъртта време, когато есента гасне и зимата с леден полъх оповестява присъствието си. В стаята беше студено. Затворих прозореца и забелязах виното точно до вътрешната рамка на вратата — очукана оловна кана до малка широка чаша. Напълних чашата догоре и отпих бързо, после прекосих стаята и легнах на леглото.
Когато чичо ме разтърси, за да ме събуди, беше тъмно. Беше се навел над мен, с лице до моето.
— Ставай! — рече той настойчиво. — Ставай веднага!
Чичо ме изправи на крака, като почти ме влачеше. Беше ми донесъл наметалото и колана, с кама в дървена ножница. Накара ме да увия колана около тялото си. Възразих. Казах, че трябва да отида до нужника. Той се изсмя странно и ме изтика от стаята надолу по стълбите. Докато стигнах долу, вече бях закопчала наметалото достатъчно здраво. Студеният нощен въздух грубо ме разсъни. Чичо пъхна в ръцете ми парче пергамент и кесия с монети, после посочи трескаво към тясната порта, извеждаща на уличката оттатък. Фенер, закрепен върху един стълб, забит в меката кал между камъчетата на калдъръма, осигуряваше някаква светлина за мулетарите и конярите, мяркащи се като призраци из двора. Обърнах се. Чичо стоеше наполовина скрит в сенките. Най-сетне, на потрепващото пламъче от фенера, забелязах ужаса му. Беше се състарил, лицето му беше хлътнало и изпито, а очите му — зачервени в ъгълчетата. Непрестанно си мърмореше под нос, внимателно заслушан в звуците от затваряне на врата, кучешки лай или странници, промъкващи се в тъмнината. Той взе ръката ми и я притисна към кесията със звънтящи монети.