Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

Юрий Медведев Чашата на търпението Фантастична повест-памфлет

… Какво е Красота?
Защо човекът я обожествява?
Съд, в който зъзне пустош ли е тя,
или припламнала в съда жарава?

Н. Заболоцки

1. Сибирската Троя

— ЕОНА, КОЕ Е НАЙ-ЗАГАДЪЧНОТО В ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА?

— ТОВА, ЧЕ ЧОВЕКЪТ СЕ СМЯТА ЗА ВЕНЕЦ НА ПРИРОДАТА. ХОРАТА СЕ ТРЕВОЖАТ, ЧЕ СЛЪНЦЕТО ЩЕ ИЗСТИНЕ СЛЕД МИЛИОНИ ГОДИНИ И ЧЕ СЪЩЕСТВУВА ЗАПЛАХАТА ЗЕМЯТА ДА СЕ СБЛЪСКА С НЕИЗВЕСТНО НЕБЕСНО ТЯЛО. НО КОГО ЛИ ГО Е ГРИЖА, ЧЕ ЧОВЕКЪТ МОЖЕ И ДА Е САМО КРАТКОТРАЙНА СПИРКА В РАЗВИТИЕТО НА РАЗУМА?

— ЕОНА, ТОЙ ВЕЧЕ Е БИЛ МЕЖДИННО ЗВЕНО. ВЕДНАГА СЛЕД КАТО ПЪТИЩАТА МУ СА СЕ РАЗМИНАЛИ С МАЙМУНАТА.

— А АКО СЛЕД ТРИСТА ГОДИНИ ЧОВЕКЪТ СЕ ПРЕВЪРНЕ В НЯКАКВО ПО-ВИСШЕ СЪЩЕСТВО? И ДНЕШНИТЕ ХОРА ЗАПОЧНАТ ДА МУ ИЗГЛЕЖДАТ НЕЩО ПОДОБНО НА ПЧЕЛИТЕ, ДЕЛФИНИТЕ ИЛИ МАЙМУНИТЕ?

Сребристомлечната нишка проряза косо небесата над рядката гора по далечния бряг на Енисей. Все по-често покровът на мъглите загръщаше сутрин реката. В зенита над нашите разкопки на древния град нишката се натъкна на невидима преграда и като змия запълзя надолу, много бързо разширявайки се в основата. През дългите години на митарствата ми в полеви условия на какво ли не бях се нагледал. Виждал съм перцата на нежнорозовото сияние, което разцъфва понякога при буря над урановите находища. Веднъж на разсъмване в ледниковото езеро край Зашиверск забелязах силуета на многогърбо чудовище с дълъг врат и мъничка глава — дали бе приказният Змей Горянин, или някакъв пратеник от прекалено далечни времена — и все пак успях да го щракна с апарата, но както се случва винаги, на снимката не можеше да се различи нищо и аз изхвърлих филма. А един път в Охотско море, между Итуруп и Шикотан, посред бял ден покрай нашия катер плавно дефилира силно усукан воден стълб с ширина два-три обхвата, не повече, но затова пък с височина около половин километър; помня, че даже успях да разгледам рибите в този бродещ аквариум… Изобщо толкова нещо съм видял досега, та не се учудих много-много на низходящата към мен сред разкопките сребриста нишка, макар че, без да знам защо, станах от обгорелия пън на лиственицата. Някога тук е имало леярница и по всяка вероятност върху този пън майсторите са очиствали от нагара своите все още дъхащи жар изделия.

През това време краят на нишката все повече се разширяваше, сякаш се разливаше, и в небето се очерта нещо като извор или езерце, обрамчено от първия лед.

Не знам как е при другите, но аз в подобни случаи се притеснявам. „Само това ми липсва, оттам да изплува някакъв белокоремен тюлен (имам предвид тюлена-монах, включен в Червената книга, който се спасява сред облаците от окончателно изтребление“ — помислих си аз.

Изворът увисна на около тридесет метра над мен. Между заледените му брегове заиграха разноцветни ивици. И ето че се появи в него (или на него) лицето на Учителя. Чух глухия му като далечен гръмотевичен тътен глас, който забележимо заекваше:

— Добро утро, Олег. Как са разкопките? Имай предвид, връзката ще трае не повече от пет минути.

— Що се отнася до разкопките — отгоре по се вижда — казах аз високо. Да се говори към небето с извита назад глава се оказа трудно — спазми стягаха гърлото ми.

— Може и шепнешком — успокои ме Учителя — Тук се чува като от аеростат.

— През това лято — започнах аз — на хълмовете направихме разкопки на три селища. Засега са три. От различни периоди. Най-древното принадлежи към Афанасиевата култура. По онова време образите на световноизвестните учени все още не са плавали по въздуха.

Учителя присви огромните си бадемови очи и прогърмя:

— Да, преди пет хиляди години на археолозите не им е било необходимо да летят по въздуха.

— А докато те си летят, ние намерихме огърлица от перли, лети златни гривни, сардониксови обици, кехлибарени украшения за конски юзди и други снаряжения. И така — общо седемстотин осемдесет и три предмета.

— Време е тук да се прави музей — каза Учителя. — Наистина това е сибирската Троя.

— Открихме и още нещо — не се стърпях да се похваля. — Изрязан от зъб на мамонт ритуален жезъл. С особени орнаменти. И само на някакви си осемнадесет хиляди години.

— От какъв вид е орнаментът?

— Всичките му точки образуват лунния и слънчевия календар — отвърнах смирено.

Тогава Учителя, който никога и от нищо не се учудваше, се отдръпна назад, като че ли в дъното на извора, може би разтвори невидимите си за мен ръце и се усмихна. И аз съзрях зад гърба му безгрижното като по времето на Одисей море и дори различих белите зайчета по вълните. Усещах по лицето си приятно пощипване и се чувствувах блажено като под топъл душ.