— Хвърляйте всичко! Бягайте нагоре! Иначе смърт ви чака! — закрещя Мурат.
Хукнахме да се спасяваме, изподирайки се между гъстите храсталаци къпини и барбарис. Аз също последвах Мурат, но внезапно спрях като вкопан — ужасих се от мисълта, че оставям на произвола на съдбата гробницата на Белоснежната.
— Олег, крака ли си изкълчи? — разтревожи се Мурат.
— А Белоснежната? Току-виж пострада при земетресението? Отивам при нея! — И понечих да хукна обратно.
— Къде? Надолу ли? Да не си мръднал!
— Може би ще ме накараш и ръцете си да вдигна? — озлобих се аз.
Мурат изникна от тъмнината и ми зашлеви такава звучна плесница, че не се задържах на краката си и паднах върху склона, но моментално скочих, готов да се преборя с противника си. Вкопчихме се един в друг, дишайки тежко. На мен ми беше по-лесно да го влача надолу по склона, но той съумя като змия да се пъхне зад гърба ми и да извие дясната ми ръка.
— Нагоре! Или ще те пречукам като чакал! Викът му потъна в рукналите потоци на пороя — сякаш езеро се бе продънило над нас.
— Ще си разчистим сметките, Съдрано ухо — злобеех аз, подбутван отзад от Мурат. Той така и не пусна извитата ми ръка, докато не излязохме на поляната високо на хълма. Започнах да раздвижвам отеклото си рамо. И тогава долу прогърмя съкрушителната грамада на села. Тя не се виждаше зад плътната стена на дъжда, но земята се разлюля, сякаш под краката ни не бяха твърди скали, а купа сено. Скоро с бързината на експрес профуча следващата грамада, после още една…
Валя до съмване. Измокрихме се до кости и премръзнахме. Мурат си отиде, сигурно при своите сондажници. След разправията ни долу той не каза нито дума повече.
Слънцето едва проби. От храстите и тревата се дигаше пара. Реших да не търся никого и да сляза долу сам. По мокрия склон ботушите ми се пързаляха като по мазут. Когато гъсталаците оредяха, през рехавите плетеници на къпините се откри печална гледка. Тя и до днес е пред очите ми.
През местността на Джейраните бе пропълзяло желязно чудовище, извънземен мастодонт, безразсъдно смазващ всичко по своя път. Сондажната кула беше смачкана като мекица, като крехък модел от алуминиева тел, и бе отхвърлена зад скалата. Тук-там чернееха изкаляни огромни обли камъни, оставени от села, наред с изподраните стволове на тяншански ели. Дърветата бяха изпочупени като сламки. Лагерът ни бе изчезнал, на мястото му имаше мътна локва.
Ами гробницата? Какво бе станало с откритието? Застанах на края на една стръмнина, за да търся контурите на крепостната стена откъм реката. И не ги намерих. Оградата е била отрязана от села като с нож. И отвлечена заедно с обсерваторията. Заедно с Белоснежната. Там сега по камъните течеше спокойна река, която свикваше с новото си корито. И дори не беше река, а поток.
Ето че и мене ме настигна от тъмата на вековете стрелата с кървавите йероглифи. Тя се заби в сърцето ми, започнах да залитам и за да не падна, се хванах за клончето на дива ябълка. Подир дъждовните капки ябълката ме обсипа и с жълти спаружени плодове с розови жилки. Ябълките глухо изчаткаха по стръмнината и после заплаваха по кафявата вода.
Като насън слязох покрай двореца и се приближих до брега, срязан сякаш с глигански зъб от проклетия сел. Под мен в зловонната киша плаваха обезобразените трупове на два витороги козела, на глиган и на няколко птици — пъдпъдъци. Вдясно на един камък лъщеше мократа козина на убит рис. Не можах да се сдържа и захлипах. Преглъщайки сълзите си, изпращах проклятия към планините, към лавините, към преливащите от дъждовете езера над алпийските ливади, към села, който пълнеше утробата си от тези езера.
Нечия ръка ме бутна отзад по рамото. Рязко се обърнах.
— Защо плачеш като момиче? — тихо попита Мурат. — Мъжете не плачат.
Той беше с мокра риза и с раздрана буза.
— Махай се! — казах аз. — Защото и ти ще заплачеш.
— Най ми е жал за кулата. Красиви лампички имаше — невъзмутимо рече той.
И тогава избухнах. Сграбчих го с две ръце за предницата на ризата и започнах бясно да го друсам.
— За кулата ти е жал, така ли? А за Белоснежната не ти ли е жал? Сам си знам дали да плача, или да се смея. Защо ми се заканваше вчера, че ще ме пречукаш като чакал? Защо ми извиваше ръката като на престъпник? Да бях останал тук, никакъв сел нямаше да я засегне. Да, нямаше да я засегне! Изчезвай, Съдрано ухо!