Когато бях малък, получавах пристъпи на епилепсия и добре помня онова блажено състояние, което те обхваща, преди да загубиш съзнание. От десетина години не бях имал припадъци, но сега усетих: приижда, обзема ме опияняващата вълна.
— Изчезвай, Съдрано ухо! — викнах пак в пребледнялото лице на Мурат.
… А после започна… „бълнуване в небитие, кървав проблясък в помрачение, видения на Дантеви кошмари; грабеж, насилия, пожари, разврат, разпадане на държави, мор, предателство на другари, позор“.
Думите се преплитаха в пъстроцветни хороводи, кимаха, намигаха, скупчваха се и се разлитаха като ята на червенушки, римувайки се с такава лекота, с каквато се е леела речта на сказателите и на певците гуслари.
„… Оплетен в корени на ясен, с парченца сива кал набити, о, братко мой, тетрев убити, що има в погледа ти празен? В ликуващото многогласие единствен ти мълчиш и божият ден към съзвездието Лебед отнася сянката ти, тъй далеч от мен.“
И над всичко това — безутешното опяване на владетеля на Бекбалък, което стопяваше камъните на гробницата.
… И безкрайно продължаваше този мъчителен дяволски сън.
3. Княгиня на радостта
— ЕОНА, А ЕТО КАКВО Е КАЗАЛ АРИСТОТЕЛ: „ЦЕНАТА НА ВСЕКИ ПРЕДМЕТ ЗАВИСИ ОТ НЕГОВАТА КРАСОТА. ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ РОБИ НА НАЙ-КРАСИВИТЕ.“ ТОЙ Е ПРАВ, НИМА Е ЛОШО ДА БЪДЕШ ПОД ПЪЛНАТА ВЛАСТ НА КРАСОТАТА?
— ВСЯКО РОБСТВО Е ОТВРАТИТЕЛНО. КРАСОТАТА Е ДОСТОЯНИЕ НА ВСИЧКИ. ТЯ ПРИЛИЧА НА ШИРОКОЛИСТНО ДЪРВО В ЗНОЙНАТА ПУСТИНЯ. ДЪРВОТО УТОЛЯВА ЖАЖДАТА С ПЛОДОВЕ, ДАРЯВА НИ С ЦВЕТОВЕ И ПРОХЛАДА. НИМА ЩЕ ПОЖЕЛАЕШ ЗАРАДИ ТАЗИ МУ ЩЕДРОСТ ДА ВЗЕМЕШ ДЪРВОТО СЪС СЕБЕ СИ?
— ВЪВ ВСИЧКИ ВРЕМЕНА Е ИМАЛО НЕМАЛКО ТАКИВА БЕЗУМЦИ. И НЕ СА САМО ТЕЗИ, КОИТО СА СЕ НАСЛАЖДАВАЛИ НА ХАРЕМИТЕ СИ. ИМАЛО Е СЛУЧАИ, КОГАТО ЕДИН НАРОД Е ОРГАНИЗИРАЛ ЛОВ СРЕЩУ ДРУГ НАРОД. РАЗРУШАВАЛИ СА ПРЕКРАСНИ ГРАДОВЕ, ИЗПЕПЕЛЯВАЛИ СА ДВОРЦИ И ХРАМОВЕ, ИЗТРЕБВАЛИ СА ВСИЧКО ЖИВО ОСВЕН КРАСИВИТЕ ЖЕНИ. ТЯХ СА ПРЕВРЪЩАЛИ В РОБИНИ И СА ГИ ПРОДАВАЛИ КАТО ДОБИТЪК.
— НО В ИСТОРИЯТА ВСЕКИ ПЪТ СА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАЛИ ДОБРОТО И СПРАВЕДЛИВОСТТА.
— ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАЛИ ЛИ? В УЖАСЯВАЩИТЕ КЛАНЕТА, В КОИТО СА ЗАГИВАЛИ НАЙ-ДОБРИТЕ, НАЙ-ХРАБРИТЕ. ПЪТЯТ НА КРАСОТАТА Е БЕЛЯЗАН СЪС СТЕНАНИЯ, КРЪВ И ВРАЖДА. ЗА СЪЖАЛЕНИЕ ТАКА Е УСТРОЕНО МИРОЗДАНИЕТО.
— ТИ ГРЕШИШ, КАТО СМЯТАШ. ЧЕ РАЗУМНИТЕ СЪЩЕСТВА НАВСЯКЪДЕ В МИРОЗДАНИЕТО ВРАЖДУВАТ…
Сергей Антонович, който пристигна заедно с главния археолог на Казахстан, ме свари в трескаво състояние. Температурата се вдигаше до четиридесет градуса. Завиваха ме в студени мокри чаршафи — някой го беше прочел в записките на Пржевалски. Не си спомням как са ме карали с газката, как съм летял със самолета до Алма Ата. Едно и също видение се натрапваше във възпаления ми мозък. Местността на Джейраните. Тиха безлунна нощ. Внезапно всичко наоколо се разтърсва от страхотен гръм — изтръгват се от заточението си нефтът и газовете. Сондажната кула е смачкана като модел от алуминиева тел и е отхвърлена зад скалата. Неудържимият нефтен поток изпълва почти разкопаната обсерватория и клокочи под стените на двореца. „Спасете Белоснежната! Спасете я!“ — викам, като се боря с нефтените вълни. Огнената стрела на светкавицата подпалва черния поток, всичко наоколо пламва, аз се задушавам сред огнените езици и отново призовавам да спасят Белоснежната…
Върнах се в университета едва след ноемврийските празници. Тук, в Сибир, отдавна беше зима. Дечурлигата се пързаляха със саморъчно направени шейни и ски и смело гонеха шайбата по блестящия като огледало Об. Без да минавам покрай общежитието, направо тръгнах при Учителя. Свечеряваше се. В стаята с протритото кресло гореше зелена настолна лампа. Той вдигна главата си от книгите, стана и топло ме прегърна.
— Най-после, гълъбче, най-после си дойде! Е, какво, даврандиса ли се вече?
Аз изсипах две дузини ябълки от раницата си върху протритото кресло. Ябълките бяха от нашата градина — знаменитият сорт апорт, всяка колкото юмрук. Той грабна една, разчупи я с пращене и ми подаде половинката.
— Сергей Антонович, дойдох да се сбогуваме — плахо промълвих аз. — От мен няма да стане ни историк, ни археолог. Не съумях да опазя Белоснежната. Щом така ще започвам, по-добре да стана огняр или портиер.
— Огняр е хубава професия. Някога и аз хвърлях въглища. На параход — каза той невъзмутимо.
— Връщам се в къщи, в Алма Ата. Вече и работа си намерих. Трябва да помагам на дядо. Съвсем е грохнал, превил се е като саксаул. Градината съхне, трябва да се полива. Пък аз ще се опитам да се прехвърля във вечерния факултет по геофизика. Ще разгадавам тайните на земетресенията и на селите.