Учителя седна зад бюрото и подпря с ръка масивната си брадичка.
— Това е страхливост, Преображенски. А непроявената доблест е още по-срамна от проявената страхливост, са казвали в древността… Да, загубата на Белоснежната е невъзвратима. Но помислете си колко красота загива при строежа на язовири, при прокопаването на канали, при прокарването на пътища. А колко е унищожено под бомбите през войната… И аз нагълтах доста вода в блатата край Новгород и помня какво направиха тези изверги с града и с паметника „Хилядолетието на Русия“. А изгореният до основи град Минск! А Смоленск! А Петродворец! — Той заекваше повече от друг път. — Но дори и това не е най-страшното. Камъните и книгите са мъртви, макар че всъщност нещата стоят по другояче. Но нищо, друг път ще поговорим за това. Та на въпроса. Войната е страшна с погубваното на красотата. Със смъртта на бойните другари. С мъртвото момче, по-младо от вас, с набъбнал изплезен език. Фашистите го бяха приковали с гвоздеи към вратата на хамбара. С гвоздеи! Мерзавци!… Войната е страшна със заколените с щикове младенци. С руското момиченце с разпорен корем… Ех! Войната е мръсотия, жестокост и безумие! Само от нашата дивизия на миналия Ден на победата бяхме останали трима живи. Да бъде трижди проклета тази война!
И той отпусна юмрука си върху масата така, че лампата подскочи. Аз стоях мълчалив.
— Да, загина Белоснежната. Но все пак тя беше мъртва, вашата красавица. А когато безумният Сатурн смила милиони живи. И обезобразява оцелелите… Баща ви беше ли на фронта?
— В Италия като партизанин. В бригадата „Гарибалди“. След бягството си от плен. От него ми остана „Свидетелство на патриота“ — удостоверение на италиански език.
— Загина ли?
— Умря преди шест години. От разрив на сърцето. Моливът, който Учителя държеше в ръка, изрисува върху листа на ръкописа човешко сърце. Той гледаше в мен и същевременно не ме виждаше. Накрая отново заговори:
— Когато бях на фронта, дълго не можех да проумея защо ешелоните с новобранци се изпращат на предната линия нощем. Ще речете — заради маскировката. Но не е било само за това. Скачаш от вагона, заемаш мястото си в колоната и ходом марш напред, а на разсъмване си вече в окопите. Ала изгрее ли слънцето — пред очите ти неутралната ивица с трупове. И наши, и техни. Редуват се ту едните, ту другите. Обезобразени. Подули се. Изкълвани от враните. А пък ако задуха вятър към нас — такава смрад не се издържа и новобранците повръщаха… После се задават танковете, няма с какво да ги посрещнем, дори бутилки със запалителна течност липсват, и те необезпокоявани изравняват окопите. Земята стене от живо погребаните. При вида на този ад как да не полудееш и някои не издържаха — бягаха в тила. Но повечето устояха… Свикнаха. И с подутите трупове свикнаха. И с раздиплените черва по храсталаците. С какво ли не свиква човек.
— Простете ми, Сергей Антонович — казах, но той сякаш не ме чу.
— Имах приятел от ученическите години — Андрей Нечволодов. Заедно започнахме да изучаваме берендеите и на фронта отидохме заедно. Знаете ли за какво мечтаеше той? Да подготви и да издаде речник на славянската митология. Защото у нас гръцките богове и герои се изучават едва ли не от пелени и това, между другото, е хубаво. А своите езически богове, своите обреди, поверия, оплаквания на умряло, заклинания и легенди съвсем не знаем. Случвало се е, Андрей като започне да сипе чудни имена, бойците дори писмата си прекъсваха, за да го слушат. Стрибог, Полисун, Ветродуб, Белун, Ярило, Дива, Зюся, Жива, Недоля, Ховало, Овсен… Те са десетки, стотици и за всяко от тях има легенда или мит. А кой ги знае? Шепа специалисти. Така е.
— Дядо ми знае заклинание за Ярило — припомних си аз.
— А вие го запишете, няма да пропадне даром… Ех, Нечволодов… Другите мъкнеха в раниците си консерви, а той — тритомника на Афанасиев „Поетическите виждания на славяните за природата“. Между сраженията го подготвяше за преиздание. Книгата е излизала в средата на миналия век. С нея са израсли Мелников-Печорски, Лесков, Есенин, Бунин. Горки също я познаваше и ценеше. Вие чували ли сте за Афанасиев?
Само замижах към зелената лампа. Какво да отговоря на енциклопедиста?
— И никой не е чувал. А той през краткия си живот е събрал хиляди приказки, издал е „Народни легенди“. Изгонили са го от работа по донос на провокатор и е умрял в нищета. Андрей ми е разказвал как болният от туберкулоза Афанасиев е разпродавал на безценица своята библиотека, в която е имало книги от времето преди Петър I… Помня как край Кьонигсберг приятелят ми отиде за гранати — току-що бяха докарали боеприпаси. Аз нещо се бях позабавил в КП-то. Изведнъж чух силен гръм в брезовата гора. Случаен снаряд бе попаднал в сандъка с гранати, до който стоял Нечволодов. Нищо не намерихме — само една яма край река Прегола — това беше всичко. И досега не ми се вярва, че приятеля ми го няма. За спомен ми остана тритомникьт със славянските старини. А сега, Олег, отговорете: кой ще издаде речника на славянската митология? Кой ще напише книга за Афанасиев? Смелчаците с непроявена доблест ли? Тези, които при първия си неуспех се крият в храстите, стават метачи? — От последните му думи стъклата на прозорците издрънчаха и той заговори по-тихо: — Вие сте роден археолог, Преображенски. Имате изострения нюх на учен, на бъдещ учен! И забележете, в неотдавнашната трагедия в Бекбалък има и светла страна, макар това и да звучи кощунствено. Първо, остана портретът на Белоснежната. Към него проявяват интерес едновременно и Ермитажът, и Пушкиновият музей, и Музеят за източни култури. Ние засега протакаме преговорите с тях. На второ място, имаме манускрипта. Той се оказа трактат за небесните явления и принадлежи на перото — на кого мислите, на самия Талес Милетски, родоначалника на гръцката философия, на единия от седемте мъдреци на Древността. „За въртенето на Слънцето и за равноденствието“ — така се нарича тази поема. За нея споменава още Диоген Лаертски. А се смяташе за изгубена. Не е ли това успех! И на трето място, трябва да ви поздравя със стипендията на името на Карамзин — това ви е наградата от академията за Белоснежната и за Талес. Сто и десет рубли на месец — че аз по мое време не можех и да мечтая за такова богатство, със сухари и просена каша се задоволявах. И така, моля ви да се отправите към общежитието и да дълбаете гранита на науката. През лятото пак ви каня на разкопки.