Седях объркан. Срамувах се от Учителя за прибързаното си решение.
— Едно само е лошо, другарю поименен стипендиант — каза Сергей Антонович и отново захруска ябълка. — Жестоко сте обидили Мурат. Такива като него не бива да се обиждат. На такива генералите са сваляли собствените си ордени от мундирите и са им ги закачали на гърдите. А отгоре на всичко той спаси живота и на цялата ни експедиция. Представете си какво би станало, ако не беше вдигнал всички…
— Сергей Антонович, честна дума, аз не бях на себе си, когато се изпокарах с него — смотолевих, без да вдигам очи.
— Всеки е свободен да прави това, което смята за разумно, но не бива да забравя за последствията. Мисля, че така изглеждаше девизът на венецианците. Да се внимава за последствията. Да бъдем пределно предвидливи. Това не изключва, разбира се, смелостта в решаващия момент… Понякога от една неуместна дума са загивали цели империи. Животът е ходене по острието на бръснач, казват в Тибет. Там съществува и поговорката: „Докато джуджетата се скарат, повоюват и се сдобрят, великаните не успяват и да се здрависат.“ По-малко разправии, суетене и безцелни ръкомахания. Повече труд и духовно съсредоточаване… Хайде, Олег, да постъпим така. Следващият четвъртък заповядайте при мен надвечер. Ще ви разкажа историята на Мурат. А вие си помислете как да се извините на младежа.
— Че аз и сега, веднага съм готов да излетя за Чарин, да го помоля за прошка — едва не извиках.
— Защо в Чарин? Мурат вече е ваш земляк. Живее и се подвизава в Алма Ата. В уйгурското училище интернат. Между другото, знаете ли нещо повече за уйгурите?
За мой срам не можех да отговоря почти нищо на Учителя.
— Повечето уйгури живеят в Китай. Така е решила историята — започнах плахо. — Струва ми се, че религията им забранява да ловуват. Във всеки случай, докато живях в Чарин, не видях нито един ловец. Те обичат музиката и песните. Разглеждал съм китарата им — цели 25 струни има. Обичат още и приказките — и стари, и млади. Спомням си, че старецът Ануар разказваше за един падишах, който проверявал съобразителността на девойка от простолюдието. Заръчал й да дойде при него нито гола, нито облечена, ни пеш, ни яздейки, ни по пътя, ни без път, ни с подарък; ни без подарък.
— Интересно — каза Учителя не без лукавство. — Напомня ми руска приказка. И какво направила хубавицата?
— Тя отишла при падишаха по покривите на къщите. Завита с рибарска мрежа, между краката си водела козел, а в ръцете си държала врабче. Подала подаръка си на падишаха, а врабчето хвръкнало…
— Съвсем прилича на нашата приказка. И все пак е уйгурска. Знаете ли защо? Научете се да вниквате в текста. Девойката върви по покривите. В Русия това би било невъзможно — и покривите са под наклон, и къщите са отдалечени една от друга. А жилищата на уйгурите са почти долепени и покривите са плоски — направо колело да караш по тях.