— Вярно — учудих се аз. — И сега е така, значи и в миналото е било същото. Макар че, що се отнася до миналото им, то е тъмна работа.
— В какъв смисъл тъмна? — оживи се Учителя. — Та уш урите са известни още от трети век преди нашата ера. За тях са писали Птоломей, Вилхелм Рубрук, йезуитът Плано Карпини, Марко Поло, даоският монах Чан Чун, ал Бируни. Те са воювали със самия Искандер, тоест с Александър Македонски, от Тимур не са се уплашили. С Тимур да воюваш! А много преди Тимур — с жуан-жуаните, като са основали цяла държава на реките Орхон и Селенга. Чували ли сте за развалините на Каракорум? Той е бил създаден пет столетия преди монголския град със същото название и го е превъзхождал неколкократно по размери. Уйгурската азбука е в основата на манджурската и монголската, а уйгурският литературен език е бил най-разпространеният в Централна и Средна Азия. Ще попитате как уйгурите са се озовали в Притяншанието? Били са изтикани тук от каракитаите, но на това място са разгърнали цялото си могъщество. След като победили тибетците, образували държава на половин милион квадратни километра. Ходил съм на Турфанския оазис, на развалините на столицата Кочо. А будистките им манастири! А картините и скулптурите им! Преди хиляда години всеки трети уйгур е бил грамотен. Юсуф Баласагунски, Махмуд Кашгарски — те са равностойни на Хафъз, Навои, Хайям. Ето, чуйте:
— Това би могъл да напише и владетелят след гибелта на Белоснежната — казах аз.
— Точно тогава е и написано. Но как е написано, как!
Учителя продължи да чете стихове на Махмуд. Докато ги слушах, аз както никога досега осъзнавах своето нищожество. Учителя, изтерзан от войната и от експедициите, бе успял да научи почти десетина езика, включително древногръцки и уйгурски, съумял бе толкова да узнае, да обмисли, да почувствува. Ами аз? Какво бях постигнал за своите почти двадесет години? През лятото, което прекарах в Чарин, дори не направих опит да разбера от същия този старец Ануар поне нещичко за народа, сред който бе живяла и бе загинала Белоснежната…
Историята на Мурат Шамаев и на неговия верен страж Токо
Откак се помнеше, Мурат живееше с дядо си в това уйгурско село, на три часа път пеша от град Кулджа. Мурат бе десетото дете в бедното си семейство и дядо му го докара от Урумчи, като всъщност го осинови. По изгрев-слънце белобрадият Турсун събуждаше внука си и двамата отиваха в градината — парче земя, двадесет крачки дълго и наполовина по-тясно. Но на това късче земя Турсун познаваше буквално всяка педя. Там се намираха, разположени върху прътове на няколко етажа, сандъци с разсад от репички, моркови, цвекло и домати, там растяха в плетени кошници дини и пъпеши, там зеленееха и червенееха в по-малки кошници четири вида пиперки.
Всички тези сандъци, кошници и тенджери с пробити дъна бяха съединени помежду си с паяжина от връвчици и телове и като наблюдаваше хода на слънцето, с помощта на голямо дървено колело и на други колелца, също дървени, с разни ръчки и дръжки дядото управляваше механизма на своята жива вселена. Едни от сандъците и кошниците се сбогуваха със сянката, други се завъртаха, трети се издигаха на височината на протегнатата ръка на дядото. Три, а понякога и четири реколти успяваше да събере Турсун от април до ноември и това, което даваше градината, им стигаше до следващото лято.
С течение на времето Мурат усвои хитроумната система и към дванадесетата си година стана истински градинар. Сега дядото дори си разрешаваше да подремне някой и друг час след обяда или да отиде в планината да търси билки. По стените на измазаната с глина колиба, в която живееха дядото и внукът, висяха китки от треви, пликчета със семена, в дървения сандък имаше стъкленици с мас от борсук, целебно масло от облепиха, мумийо. Цялото село се лекуваше при дядото на Мурат, било от воднянка, било от болен черен дроб, киселини, кръвохрачене или натъртване. В селото нямаше болница, както и училище, и Мурат се научи да чете по единствената книга на дядо си „Канон на лекуването“ от благословения Абу Али Хусайн ибн Абдалах ибн Хасан ибн Али ибн Сина. Всъщност книгите, които съставяха канона, бяха цели пет — дебели, тежки, с мирис на подправки.
„Взимат се сагапен, синя тинтява, мира, опопанакс и бял пипер — от всяко по два мискала, изчистени костилки от лаврово дърво — четири мискала, стриват се и се забъркват с вода — четеше Турсун напевно на светлината на газеничето. — Това помага при всякаква кашлица, при всякаква течлива материя, при вътрешни гнойници — открил го е Абуллукийус, да пребъдат потомците му след хиляда години и десет хиляди дни…“