Под надзора на дядо си и Мурат береше билки в планината. След единадесетия превал високо над ручея в скалата тъмнееха дупки. Това беше подземният град на Съзерцателите на небесата. Някога там са живеели поклонниците на бога Буда, които не са поискали да се покорят на исляма, на измислиците на хитроумния Мохамед.
— Още по времето на моята младост от пещерите излизаха хора във виолетови и жълти облекла — разказваше дядото, а очите му сълзяха от острата светлина и брадата му се вееше от вятъра по плещите. — Те слизаха от планините и се разплащаха за покупките си със старинни сребърни монети. Но сега вече не слизат — сигурно всички са изпомрели… А когато аз умра, ти, Мурат, иди в Чарин, при моя брат Ришат. И „Медицинския канон“ на него дай. Нищо, че книгите са тежки. Знанието не тежи. Натовари ги на магарето и иди там. Ще трябва да минеш границата, но мисля, че роднините ги пускат. Самият аз също бих отишъл при Ришат, ала вече съм прекалено стар, тук ще си угасна. Разправят, че уйгурите оттатък границата сега живеят богато, както в древността само управниците са можели да живеят.
— Дядо, ти няма да умреш — убеждаваше го Мурат, — ще намеря за тебе безсмъртната билка, ще я разтрия в хаванчето, ще я смеся с девесил, семки от дюля, цвят от нар и целина.
И вятърът пак насълзяваше дядовите очи.
Веднъж през есента дядото за първи път взе внука със себе си в Кулджа. Те натовариха двете магарета с кошници със зарзават, дядото яхна едното, а Мурат тръгна по тревата, защото му беше жал за другото слабичко магаренце. Градът поизплаши Мурат с многото хора, коне и ревящи камиони. В една задънена, обрасла с трева пряка, близо до пазарния площад, дочуха жално квичене на куче. Скимтенето идваше иззад тръстиковата ограда. Мурат се качи на магарето и видя зеленчукова градина, само че без кошници, тенджери и колела. Видя и няколко здравеняци, въоръжени с дълги бамбукови пръти, които биеха поред мятащото се около желязното колче куче. Песът беше охранен, с къси крака и малки, стърчащи уши.
Без да му мисли, Мурат се прехвърли през оградата, шмугна се под нечии крака и се просна върху кучето, за да го прикрие. Веднага получи силен удар с бамбук по гърба, толкова силен, че ризата му се сцепи с трясък.
— Защо биете кучето? — извика той през сълзи от нетърпимата болка — Махай се по живо по здраво, пале такова — прогъгна шкембестият, като изопачаваше уйгурските думи, и отново замахна с пръчката. — Чупка! От това кученце първо ще направим жива чукана пържола, а после ще го изпечем на шиш. Пръждосвай се оттука!
Мурат, разплакан, се хвърли да защищава обречения пес. В резултат по гърба му се изсипаха още няколко удара, но той не спираше да вика:
— Дайте ми кучето! Моля ви! За него ще получите от дядо мумийо и женшен! Голям корен, колкото дланта ми!…
Здравенякът дълго се радва на изгодната сделка — за получения корен можеше да купи три кучета. Дядото намаза възпаления гръб на Мурат с балсам от глиненото бурканче и все продължаваше да поглежда към шкембелията, мърморейки нещо под носа си.
На пазара те купиха нашийник за кучето и надвечер се отправиха към къщи. Така Мурат се сдоби с четирикракия си приятел. Нарекоха го Токо. Незабелязано той израсна и стана огромен пес с широки лапи и черна козина на тила. Сега, когато отиваше за билки или за съчки в планината, момчето взимаше със себе си и Токо. Песът позволяваше да го товарят със съчки като магаре. Той добросъвестно си изкарваше хляба. След време Токо се научи да лови в гъсталаците зайци, мармоти, лисици, а веднъж дори домъкна чакал. Дядо Турсун много му се караше заради зайците и лисиците.
— Голям грях е да се убива лисица, ой, колко голям! По-рано лисицата е била човек, но е започнала да мами другите хора с различни хитрости и господ я е наказал. И тебе, Токо, ще накаже!
— А кого още е наказал бог? — питаше Мурат.
— Слона. Той бил хлебар и удрял купувачите в кантара. И мечката, защото продавала лоша боя. Вълка също наказал. В предишния си живот той бил месар и продавал месо от умрели овце. Мъкни лисицата обратно, Токо, мъкни я!
И ставаше чудо! Токо хващаше мъртвата лисица за врата и я отмъкваше в шипковите храсти. Ето колко умен се оказа този едва не пречукан с пръти пес.
Веднъж по времето, когато цъфтяха зарзалите, а южните склонове на планините аленееха от лалета, в селцето нахлуха младежи в сини куртки със златисти значки. Спряха се пред къщата на престарелия Ренат Умаров — единствения ценител на книги в окръга. Предвождаше ги плешив дебелак с розови бебешки бузи. Те започнаха да изхвърлят от къщата на Умаров книгите му. Пред насила докараните негови съселяни плешивият дебелак го заклейми като враг на културната революция и обяви, че до довечера книгите ще бъдат изгорени. Умаров притичваше ту към един, ту към друг от късо подстриганите младежи със златистите значки, хващаше ги за ръцете и хлипаше: