— Опомнете се! Та аз съм ги събирал цял живот! Там е „Сутрата на златния блясък“! Там е „Диамантената колесница“! Това е цяло хилядолетие преди нас!
И получаваше удар по врата.
В небето прогърмя. Довлеклият се иззад планините облак притисна с мастиленочерния си търбух селцето.
Вятърът утихна. Птиците замлъкнаха.
— Дядо, какво правят тези? — завика Мурат.
— Мълчи, Мурат — глухо каза старецът и започна да залита. Коленете му се подгънаха и той падна на земята. Съседите го вдигнаха и го заведоха до къщи под ръка.
Такава буря отдавна никой не помнеше. До вечерта в небето кръстосваха дългите си мечове зли демони и прозрачната им кръв се изливаше от раните върху изплашената трева…
По мръкнало, отбивайки с палка Токо, в колибата нахълта червенобузестият.
— Кучето вържете, иначе ще го застрелям! — изкомандува той и Мурат прибра Токо в бараката му. Когато се върна в къщата, гостът бе седнал на масата с две бутилки оризова ракия.
— Рекох си, я да пренощувам при магьосника, пък дано не ме превърне в свиня — хилеше се червенобузестият. — Може и отвара да ми дадеш някаква, че сърцето ми нещо хич го не бива, пък шкембето, виж как напира от панталоните като бухнало тесто. Давай, давай, не се стискай! Все едно утре ще изхвърлим всичките ти церове в реката.
Легналият на ниското дървено легло дядо се обърна към стената.
— Не си обръщай гърба, знахарино! По-добре се погрижи за мезето, за гъбки, пък и за краставички. И се смъквай от леглото. На него аз ще спя. А тебе все едно ще те прогоним в пустинята.
— Оттука не ще мръдна никъде, синко. Та колко ми е останало да живея — въздъхна Турсун.
— И как още ще мръднеш, дърт пергишин. Ще заприпкаш към пустинята по-пъргаво от жребче. — Той с неохота стана, приближи се към леглото и с ритник събори дядото на пода. Турсун изпадна в конвулсии, започна да хрипти и от устата му рукна кръв. Мурат се вкопчи със зъби в ухото на червенобузестия и оттам нататък не помнеше нищо.
Дойде на себе си от силната болка, протегна ръка към дясното си ухо, където усещаше, че сякаш се впиват нажежени игли. Горната половина на ухото я нямаше. Той облиза лепкавите си солени пръсти и изстена.
— Млъкни! — викна дебелакът, който вече бе успял да пресуши и двете бутилки. — Благодари на бога, че още не съм ти измъкнал всичките зъби. Тогава ще знаеш как се хапе, куче краставо. По-рано казваха: око за око. А аз заявявам: ухо за ухо. Ха-ха-ха-ха! — коремът му се затресе, превивайки се от смях.
Гостът се просна в цял ръст на леглото и засумтя.
Внукът намали фитила на лампата, отиде до сайванта за ковашкия чук и като се върна, провери дали са дръпнати перденцата до края. По стъклата пълзяха змийчетата на дъжда. Като поглеждаше към дядо си, Мурат покри с грубо домашнотъкано платно дебелака, който се бе вкопчил във възглавницата като в приказен дракон, носещ го във висините.
Когато петното на покривката се разпростя върху половината креват, Мурат се огледа — дядо му не лежеше вече на пода, а се бе привдигнал и подпрял на шкафчето. Нима беше жив?
— Мурат… искам да пия — простена дядото.
Зъбите му тракаха по ръба на чашата, когато с мъка започна да преглъща млякото.
— Дядо, аз претрепах дебелака. С чука — прошепна Мурат на ухото на дядо си. Онзи запъшка.
— Ох, ох, тежък грях е това… Толкова по-лесно той ще те срази на онзи свят… Какво ще става сега? — Езикът на стареца се преплиташе, той с мъка изговаряше думите. След дълги въздишки зашепна: — Вкарай двете магарета направо тука, в стаята… и хайде да товарим.
Вземи всичкия барут, патроните, сачмите, сол, половин чувал брашно, ориз също половин чувал… Одеялата вземи от камилска вълна, двете полушубки, валенки, ботуши… Трябва да се бяга в пещерите, няма къде другаде.
Мурат направи всичко, каквото му заръча дядо и затегна ремъците на багажа.
— Къде е чукът? — попита дядото и помоли да му сложи дръжката в ръката. Мурат я постави. — Помниш ли топлия извор под града на Съзерцателите на небесата? — попита дядото. — Там, под водопада е входът в пещерите… Когато преминаваш през водната стена, покрий очите на магаретата, иначе ще запрат. Преди есента не се връщай тук. През есента се опитай да отидеш при баща си в Урумчи… Добри хора ще ти помогнат да стигнеш дотам. Но не преди есента… Обещаваш ли?