— Дядо — заплака Мурат, — качвай се на магарето.
— Нека мислят, че аз съм го убил. Никой няма да се сети за тебе. А аз… сега… ще умра — каза дядото. И главата му клюмна върху гърдите.
Колкото и да се мъчеше Мурат, не успя да качи мъртвия си дядо на магарето.
Когато тялото започна да изстива, Мурат угаси лампата, престана да плаче и потегли към планината.
Край воденицата той се обърна и от височината погледна към родното си село. Среднощният дракон беше изплюскал всички лъчи от небето и от земята и сега се опиваше от ситния досаден дъжд. Само вдясно се очертаваше пирамидална топола.
В града на Съзерцателите на небесата той не намери никакви отшелници. Пещерите бяха огромно множество и се простираха надалеч в недрата на планините. В една от тях Мурат намери езеро с топла вода и с изскачащи от дъното сребристи мехурчета. Някъде отстрани се процеждаше слаба светлина. Токо смело нагази в езерото до гърди, но не пожела да пие. Пълчища прилепи с писък се носеха над водата. Дрехите му се навлажниха, но Мурат реши на първо време да останат тук, защото забеляза зад един черен камък поточе, от което и кучето, и магаретата пиха вода.
Очите му свикнаха с полумрака. Зад потока Мурат намери дървен нар с изгнила слама, а още по-нататък, почти до самата вода — огнище и малък меден котел. „Може би прадядото на моя дядо също се е спасявал тук от дебелия“ — помисли си Мурат и от това му поолекна.
Като следваше наставленията на дядо си, той ни минута не стоеше без работа: носеше сухи дърва, сутрин търсеше билки и ядливи треви, сушеше диви плодове, а към есента започна да опушва месо от диви кози, подготвяйки се за зимата. И бе решил — в никакво Урумчи няма да ходи. Ще живее в пещерите сам, докато не остарее и не стане мъдър и белобрад като дядо си, когото постоянно сънуваше, наведен над „Медицинския канон“. Щом се събудеше, Мурат проверяваше дали книгата е на мястото си, завита в мушамената покривка, а понякога при светлината на борината четеше на глас „Канона“ на кучето и на магаретата.
През нощта той извеждаше магаретата на паша, но към есента едното го сдави вълк. Другото дотича с раздрана кожа, цялото в пяна и веднага се втурна в езерото, където престоя три дни, а разкъсаната рана — странно? — зарасна с млада розова кожа.
А после облаци забулиха планините, завиха, занареждаха хали и вихрушки, драконът на тъмнината удряше с опашката си треперещите скали, заканвайки се с извитите си като опашка на комета очи да изпепели далечния град на юг, който увенчаваше кристалната Планина на светлината с къщи от скъпоценни камъни и с покриви от пера на фазани.
Магарето тъжно преживяше. Дори Токо се укроти, все по-рядко слагаше лапи на раменете на стопанина си с ръмжене да го подкани към изхода на пещерата: хайде, значи, да полудуваме на снега, пък може и глиганче или зайче да докопаме.
Едно учудваше Мурат: с идването на зимата и на дългите нощи в пещерата не стана по-тъмно. В приказките на стареца Ренат неведнъж се споменаваше за „орловите камъни“. Те правели човека невидим, дните превръщали в нощи, а нощем едно камъче можело да осветява цял град. Не е чудно и тук, сред загадъчните стени, приличащи на разтопени свещи, където вместо восък се стичаха водни струйки, да живее и този приказен камък. Как да си обясни иначе защо няколкото случайно изпуснати грахчета и оризови зърна изведнъж буйно покараха. Мурат разрина с нож плътната пръст покрай ручея, набоде от дядовите семена и те се раззелениха.
Но истинските чудеса се криеха в съседните пещери, където Мурат започна по малко да влиза още през лятото. Там самите стени светеха — квадратни, продълговати, изравнени като по конец. И не просто светеха. На стените, а тук-там и по издадените тавани бяха изобразени хора, зверове и растения. Мъже в дълги червени халати, препасани с кинжали, седяха на столове, които вместо на обикновени крачета се подпираха на човешки фигури. Жените бяха в облекла от златиста материя и на главите с малки корони. Всички те, дори и сучещите пеленачета, държаха в ръцете си разцъфнали в розово клончета. В езерата плаваха лилии, по бреговете им лудуваха бели камилчета, сред лозята се разхождаха пауни и момчета на годините на Мурат се пръскаха с вода от сребърни тръбички, и по поляната кръжаха ездачи на коне, и там юнаци с разделени на две бради заравяха в земята овен и запалваха факел на нож. Понякога под картините намираха глинени коне и магарето с протяжен рев ги призоваваше, напразно очаквайки отговор…