— Може ли да вземем и Токо? — моментално попита Мурат.
— Взимай когото смяташ за добре — каза гласът, но в същото време магарето тъй страшно и жално изрева, подскочи към стопанина си и започна да се търка с глава о рамото му, че да не го вземеш, би било истинско предателство. Мурат започна да стяга провизиите си.
— Не мисли за никаква храна. Летящите всичко ще имат — каза гласът в главата му.
— Тогава да взема билките, стъклениците с церовете, „Медицинския канон“, може и други болни да има при вас. Ще взема още и часовника, и пушката на дядо — изреди Мурат, като галеше магарето.
— Желанието ти е изпълнено. Изброеното е вече на борда — чу Мурат безкрайно учуден.
Някъде над главата на юнака проблесна изпъкнало като око прозорче и в него се видяха, малко променени от жълтеникавата светлина, и торбичките с билки, и пушката, и книгите в мушамената покривка.
— Готов ли си за непродължителния път? — попита гласът.
— Готов съм! — извика Мурат, а Токо залая.
Откъм кората се проточи наклонено мостче от черно стъкло. Първи по командата на Мурат скочи върху него Токо, а глупавото магаре трябваше да го теглят за юздите.
Драконът спря да пръхти. Мостчето се прибра. И израснаха стълбове от тъмнина, преди да се появи върху обшитата с диаманти завеса отдалечаващото се кълбо с червени, кафяви и черни облаци, прорязвани тук-там от синкави и златисти нишки. Летящият кораб обви с клонките си звездите…
А отвътре той се оказа по-голям от къща, по-голям от пещера, по-голям от тяхното село, къде ти селото с четиридесет двора, по-голям от град Кинджа! Вътре плискаха водите си езера сред изумрудени гъсталаци от непознати растения и в езерата плаваха плоски като питите на слънчоглед живи разноцветни риби, и цъфтящи хълмове се местеха така, че множеството малки слънца да ги огряват от всички страни. Жалко само, че това трая твърде кратко време — само няколко дни, както се стори на Мурат. И ето че се появи юнакът с още двама спътници в сияйни одежди, обшити с медни ленти, и го поканиха към изхода. И пак първи стъпи върху мостика безстрашният пес, а магарето се страхуваше, ревеше и тялото му трепереше, сякаш отпред го очакваха диви котки или вълци.
На небето грееха слънчеви кълба с люляков цвят. В чашката на лотоса, увиснал направо във въздуха, лежеше белокосата княгиня на радостта, подложила дясната си ръка под главата. Мурат се приближи до нея, отпуши каничката и изля лекарството в розовите й устни. Тя въздъхна, отвори очи, усмихна се и се надигна, като седна в цветето. Всички наоколо започнаха да се усмихват, да се прегръщат, а дърветата със сребристите плодове повдигнаха вейките си. Пъстроцветни дъги изгряха над дървесата. Разнесе се тиха музика. Не, не пееха птици, защото никакъв звяр, птица, нито дори гущер Мурат не забеляза наоколо. Пееха, той бе сигурен в това, пееха дърветата. Струваше му се, че дори различава нежните като ромона на ручея думи: „Княгиня на радостта, скъпоценност в лотосовия цвят, здравей!“
Юнакът прегърна внимателно княгинята на радостта и обърна измореното си лице към Мурат:
— О, другоземец! Поискай каквато щеш награда за спасението на княгинята.
— Дядо ми цял живот лекуваше безплатно — каза Мурат. — Грехота е да богатееш от нещастията и бедите на хората. Мога и други да излекувам, нося достатъчно билки. Лекувам уплах, камъни в бъбреците, изтръпване на крайниците, мога камъни от пикочния мехур да извадя.
— Благодаря ти, лечителю. Но в нашия свят много рядко се срещат болести — две-три на хилядолетие. А от наградата те моля да не се отказваш.
Това, което се случи по-нататък, беше като в приказките. Пред очите на Мурат Токо и магарето се превърнаха в хора. Токо стана къдрокос юноша с кожена наметка, а постоянният му спътник — мъж в скъсан халат.
— Сега избирай, лечителю, искаш ли завинаги да останеш тук, или ще се върнеш на Земята?
— Не, само не на Земята, не на Земята! — занарежда мъжът в дрипите. — Там аз бях просяк и събирах милостиня на пазара, а всъщност притежавах неизброими съкровища и небето ме наказа, като ме превърна в магаре. Но кълна ви се, тук ще изоставя презряното си занятие. Не искам да си ходя оттук, дори и във вериги да ме оковат! — При тези думи той свлече дрипите си и’ под тях се показаха брокатени одежди.
— Заради това, че си призна, заслужи светлината — каза гласът.
Мъжът в бляскавите брокатени одежди се приближи до Мурат. По страните му се стичаха сълзи.
— Прости ми, стопанино — рече той. — И ти, Токо, ми прости. Сега до края на дните си ще бъда лечител като нашия дядо Турсун… Простете ми, мили братя, за вечни времена.
И той се скри сред цветята, които пееха нежно.