— НО ЗЕМНИЯТ СВЯТ НАПРИМЕР Е СЪЩЕСТВУВАЛ В ЦЯЛАТА СИ КРАСОТА МИЛИОНИ ГОДИНИ ПРЕДИ ПОЯВАТА НА НАШИТЕ ПРАДЕДИ. И НЕ Е БИЛО НЕОБХОДИМО ДА СЕ СПАСЯВА.
— НЕГОВОТО СПАСЕНИЕ Е ВЪВ ВЕЧНОТО УСЪВЪРШЕНСТВУВАНЕ И НАТРУПВАНЕ НА КРАСОТА. ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЧОВЕКА СВЕТЪТ ЩЕ БЪДЕ СПАСЕН ОТ ДЕЙСТВЕНАТА КРАСОТА. ОТ КРАСОТАТА НА ПОДВИГА, НА БЕЗРАЗСЪДНИЯ ПОРИВ. ОТ СЪСТРАДАНИЕТО КЪМ БЕДИТЕ И НЕЩАСТИЯТА НА ВСИЧКО ЖИВО. НЕГОВОТО СПАСЕНИЕ Е ВЪВ ВЕЛИЧИЕТО НА ЖЕНАТА, УСПЯЛА В УРОДСТВОТО ДА РАЗЛИЧИ КРАСОТАТА. ПОМНИШ ЛИ КАК В СЪНЯ СИ ТЯ СЕ ПРИТИСКАШЕ КЪМ ЛИЦЕТО НА ГЕРОЯ, КОЙТО ВСЪЩНОСТ НЯМАШЕ ЛИЦЕ… СПОМНИ СИ КАК ВЕДНЪЖ ПРЕЗ ДЕТСТВОТО СИ ТИ СЕ СЪБУДИ И…
Събудих се от това, че по лицето ми пълзеше буболечка, може би мравка. „Откъде ли в края на март в къщи ще има мравки или бръмбари?“ — помислих си аз и отворих очи. Сред снопа лъчи на изгряващото слънце зад прозореца стърчеше главата на моя приятел Юрка, по прякор Белия. Оказа се, че той ме гъделичка с дълга тръстика от прозореца.
— Ставай, сънливецо, нашите сигурно всички са вече при мелницата. И да не забравиш по-едра сол и сурови картофи, ще ги печем в пепел — едва чуто фъфлеше той и правеше отчаяни гримаси. — Дядо ти вече се мота из лозето, тъй че по-добре е да прескочиш през оградата, разбра ли?
Махнах му с ръка и той изчезна заедно с тръстиката. Задачата се усложняваше — с хляб и салам се бях запасил още от вечерта, а за картофите трябваше да се промъквам чак до кухнята през спалнята на родителите си. Операцията протече успешно, но на връщане аз се спрях до вратата, защото, без да искам, се загледах в мама, която спеше. Златисторусите и плитки бяха разплетени и се стичаха по гърдите на баща ми. Тя толкова силно бе го прегърнала, както момичетата прегръщат на пролет брезите, за да чуят не шуми ли вече в корените им сладкият брезов сок. Винаги съм знаел, че мама е много красива — когато тримата вървяхме из града, всички, и мъжете, и жените, се обръщаха след нас. На репродукцията на Ботичели, която висеше в кабинета ни по история, от морската пяна, обвявана от зефири, излизаше майка ми Стеша. Но сега, в това утро за първи път ги видях, нея и татко, като едно цяло, слели се завинаги неразделни, както се сливат ручеите след дъжд. Тя притискаше бузата си към татковото лице, по-точно към мястото, където по-рано се намираше лявата страна на лицето му. Да, той нямаше лява половина на лицето, беше се върнал обезобразен от фронта и дори на партийния си билет бе сниман в профил.
„Нищо, Михаил Никифорович — казваше дядо, — за геройските ти дела и върху медали ще те излеят, помни думите ми, а при изработката на медали — дори и да си генералисимус — е необходим профил, само профил. Макар и да имаш сега едно око, то е като нивелир…“
Толкова пъти бях слушал от мама и от дядо за тези геройства, че ги знаех наизуст. Когато разказвах за татковите подвизи на другарите си, все добавях и нови подробности, така че в края на краищата и на мен самия започна да ми се струва, че не татко, а аз попадам от фашисткия концлагер в италианското градче Карара, за да троша мрамор от тъмно до тъмно, и че веднъж избягваме с помощника ми Пьотър Баскаков в интернационалния партизански отряд и вече в отряда случаен куршум ще рани Пьотър в стомаха…
… В девет вечерта, както било уговорено, той дошъл в града и разбрал от свръзката, че почти оздравелият Баскаков е арестуван по донос на провокатор и изпратен в двуетажната сграда на кметството, където е настанена фашистката комендатура.
— Голяма ли е охраната? — попитал свръзката.
— Заедно с коменданта са петима. Останалите са заминали да правят хайка.
— Кога ще се върнат?
— Както обикновено към девет. А утре по изгрев всички ще ги откарат в каменоломната, за да ги разстрелят. И Баскаков, и цялото семейство, което се е грижило за него.
„Докато слънцето изгрее, росата някому ще изгори очите“ — издумал непонятната за свръзката фраза баща ми и започнал да се промъква през плетищата от сухи къпини към комендатурата.
Когато съвсем се стъмнило, внимателно, за да не изпращи някоя суха вейка, той се изкатерил на пинията срещу прозореца на коменданта. Онзи разглеждал снимки в дебел албум и от време на време се ухилвал. „Сега ще видим как ще ми се хилиш, кръвопиец!“ — с ледена ярост помислил той и висейки на ръце, преминал по клона и се прехвърлил на балкона. Тъй като балконската врата била заключена, той изкъртил с рамо стъклото и допрял валтера до слепоочието на коменданта. Онзи изгубил съзнание или се престорил, че го губи, но след като излели гарафата с вода върху главата му, се свестил. Със задоволително твърд глас хер комендантът обяснил на дотичалите поради шума автоматчици в чии ръце се намира животът му, макар че това било очевидно и без обяснения.