— Да сложат автоматите си на креслото, а самите те да застанат в ъгъла! — изкомандувал той на коменданта.
Всичко било изпълнено без усложнения. Баща ми затворил двамата автоматчици в огромния сейф, автоматите метнал на рамо и повел коменданта в мазето, където в една от трите килии млад немец — почти още момче — с помощта на двама треперещи от страх и отвращение италианци карабинери и училищната динамомашина се опитвал да изтръгне от разголения вързан Баскаков сведения за партизаните. Сигурно лицето на непознатия човек, кървящо от бодлите на къпините и от счупеното стъкло, изкарало момчето от равновесие, то не успяло да прецени трезво положението и рухнало с куршум в главата, а дулото на валтера отново се опряло в податливия комендантски гръб.
— Да се развърже и да се облече! — процедил баща ми през зъби, усещайки чрез желязото на пистолета как потреперва мекият охранен гръб. — Къде е семейство Белоне? В съседната килия ли? Марш там, говедо, това не ти е да разглеждаш албумче със снимки!
От съседната килия излезли осем души, от които пет малолетни и една девойка с черни кръгове под очите.
— Не трябва да пипате Стефания — изплакала майката на девойката. — Умолявам ви, тя няма още и шестнадесет години…
— Взимай автоматите, Пьотър, качвай ги на камиона, който чака на двора, и изчезвай сам знаеш къде — казал баща ми на руски. — Ще ти осигуря прикритие.
— Без тебе, Миха, нито крачка. Ако щат, нека пак ме измъчват — отговорил Баскаков също на руски, защото, за разлика от втурналия се с окървавено лице свой другар, той не знаел никакъв друг език. На бузата му се появил тик.
— А за тая гвардия хора кой ще се погрижи? Баскаков, като старши по чин ти заповядвам: заминавайте! И да не забравиш после да бутнеш камиона в пропастта. Аз все някак си ще се измъкна. Да става каквото ще!… Побързай, нямаш време. Току-виж се върнала от лов цялата им разнокалибрена команда. Давай! Дано да имаш късмет! Провери резервоара за бензин, разбра ли?
— Ама аз без тебе… — опитал се пак да започне своето Баскаков, при което спасителят му така го погледнал, че Пьотър само махнал с ръка от досада. Семейство Белоне бързо се качили на камиона и скоро шумът на мотора заглъхнал зад хълма…
По-нататък в моите разкази пред приятелите имаше пропуск. Колкото и да се опитвах да разбера от баща си как е завършила тази вечер, как е успял да задържи върналите се от хайка фашисти цели няколко часа — той винаги мълчеше. Известно е само едно: след седмица са го донесли в партизанския отряд двама овчари със саморъчно направена от тях носилка. Бил е обезобразен. Почти в безсъзнание, бълнуващ. Вече и войната била свършила, и другарите се разпръснали кой накъде — от Испания до Русия, — а той все не идвал на себе си. А когато най-после дошъл — първото, което видял с единственото си око, било разплаканото лице на девойка. На същата онази девойка, която тогава била освободена от килията и скоро след това изчезнала с Пьотър Баскаков в спасителната тъмнина на клисурата…
Мамо Стефания, Стеша Белоне, самолетът ме носи над твоята и моята земя и брадатият пилот с фуражка с кокарда се навежда над мене и ми казва: „Ето, синьор, погледнете, сякаш са розови раковини всред синьо-зелените вълни. Това са кариерите на Карара, ако не беше този мрамор и самият божествен Микеланджело нямаше да създаде ни «Давид», ни «Оплакването на Христос»… Как? Вие сте роден в Карара? Охо, а акцентът ви е неаполитански и това си заслужава да пийнем от най-хубавото в света ламбруско вино… Убедихте ли се? О, вие сте за Сицилия! И то археолог? Браво, синьор!“
Мамо Стеша, как си го намерила край ручея, как си го укрила от предатели и преследвачи, как си му вдъхнала памет, воля за живот, самия живот. Самолетът ме носи над моята и твоята земя и аз чувствувам как са се слели в мен твоята и татковата кръв, както се бяхте слели вие с татко в онова утро, когато твоите коси се стичаха по неговата гръд. Как съумя ти без ни един възглас или въздишка да преживееш с него и с мен отначало в селцето зад Урал като преселници, после в Джезказган и накрая в дядовата къща в Алма Ата. Когато попораснах, даже аз не се решавах да го целуна там, където някога е било лицето му, а ти изобщо никога не си виждала отблизо татковото лице освен на снимки отпреди войната. Ти ми слагаше компреси върху разсечената вежда след като повтарачът Бусига нарече баща ми урод и после четирима учители се мъчеха да откопчат ръцете ми от неговото гърло… Ти ми казваше: „Бъди спартанец, не хленчи, син на герой, твоят баща е най-прекрасен от всички.“ Мамо Стеша, през рева на самолетните мотори аз чувам нежната песен на карарските раковини: „От всички най-прекрасна е Стефания…“