Баща ми само два пъти ме изненада. Първия път, когато получи министерска премия, не си спомням точно дали беше хиляда и петстотин или две хиляди рубли, той купи за всичките пари коняк, водка и различни храни и със служебния камион отпраши в планината, където в пансион за инвалиди от войната доживяваха дните си сакати без ръце и крака, загубили паметта си, глухонеми и парализирани. След седмица отидохме с дядо да го приберем. Той ни последва без упорство, а в къщи падна на колене пред майка ми и на италиански, за да не разбере дядо, й каза: „Прости ми, на мен, кучия син, прости, Стефания. Преклонената глава сабя не сече. Кълна се в Карара — ни капка алкохол няма вече да сложа в устата си.“ И той удържа думата си.
После, след около три години пристигна от Москва Баскаков. Къдрокос, с живи очи, в генералска униформа, той като дете се изумяваше от нашата библиотека, от крушите и ябълките в градината, от гергините, високи до покрива на бараката, които отглеждаше мама.
— Освободи шофьора си, Пьотър — каза баща ми. — Неделя е, а ти вече половин ден задържаш колата. Нали и той има семейство.
— А ние за какво сме воювали, за какво сме проливали кръвта си? — весело попита генералът, но все пак освободи колата. Той изкара в държавната вила в планината цял месец и от време на време ни навестяваше. Преди да си замине за Москва, той сложи на масата пред татко зелен плик.
— Ще ти кажа, Миха, като на фронтови другар, само не се обиждай, братле — зле живееш. Старинните книги — хубаво, че ги имаш, крушите и ябълките — също. Но няма да е зле да надстроиш и втори етаж на къщата. И вила в планината да си направиш. Ако поискаш, ще ти издействувам парцел.
Татко се намръщи, започна да трие с длан червената, с точици от барут, страна на лицето си. А Баскаков нищо не забелязваше и продължаваше да се разпалва.
— От мене съвет, Никифорич, като начало поне гарнитура си набави, а? В плика съм ти сложил парици и телефона на управителя на магазина в окръга, разбра ли? Я не се дърпай, аз живота си дължа на тебе, Михаил. Дай да се прегърнем за довиждане.
— Прегърнала мечка овцата — глухо отвърна баща ми, без да стане. — Значи зле живея, така ли? С гарнитура не съм се обзавел, а? Ти да не си забравил към кои места ти прикрепяха проводници с ток господарите на имения край Рейн? Притежателите на вили! Любителите на виенска мебел! Не съм очаквал това от тебе, Пьотър Борисович! Не те ли е срам от бойците, чиито кости сега червеите глозгат в земята?
Баща ми получи сърдечен пристъп и мама както винаги му направи камфорова инжекция.
Баскаков прекара цялата нощ край баща ми. Непрекъснато пиеше, почти без да яде, но не го хващаше. Цяла нощ молеше прошка от баща ми, казваше, че го е подвела жена му, сметкаджийка, която всъщност не обича, че той, Пьотър Баскаков днес е предал баща ми, но ако пак има война, той ще се хвърли за него и в огън, и във вода.
— Ох, обичаш ти, Баскаков, да преливаш от пусто в празно — най-после проговори баща ми, който не беше злопаметен. Ясно, че беше простил на приятеля си, но той повече не се появи у нас.
Момчетата ме чакаха край мелницата. Ние тръгнахме нагоре по хълма през разкаляната, на места поизсъхнала градина, с остатъци от миналогодишни листа и тук-гаме стърчащи кафяви ябълки. На вкус изглеждаха малко гнили, но затова пък миришеха на ланшно лято. Бяхме шестима, всичките от едно училище. Водачът ни Чава носеше на колана си истински фински нож в калъф. Ние страшно му завиждахме още и за това, че миналата седмица той бе намерил край Ластовичето езеро скривалище от времето на гражданската война. Както гонел с кучето си лисица, попаднал в яма, където под изгнилия брезент и скапаните дъски лежали плътно един до друг четири сандъка. В единия имало добре намаслени винтовки, но без патрони. Другите сандъци Чава не беше отварял. Това трябваше да сторим заедно, като същевременно изтъкнем колко верен приятел ни е той.
Дълго търсихме скривалището, замаскирано под пожълтялата шума, но най-после го намерихме. Радостта ни беше безгранична. Решихме да сложим няколко големи снаряда в изкопаната яма и да накладем отгоре огън, така че да гръмне като на война. В сандъка със снаряди намерих граната, която приличаше на зелен портокал, само че със стени на баклавички, и хукнах да се похваля на Чава.
— Дай я тука — каза той, — всичко в скривалището е мое.
— Няма да я получиш, няма да я получиш, само напразно ще се измъчиш! — смеех се аз, подскачайки на един крак.
Чава се разсърди, скочи върху мен и започнахме да се борим. Не знам как се появи в ръцете ми стоманеното пръстенче с мустачки, но добре помня бялото му като памук лице, когато той започна да отстъпва към големия камък и непрекъснато да повтаря: