— Утре от сутринта ще се заловя с вестниците — казах аз. — Що се отнася до пришълците, трябва да се порови по-издълбоко.
— Утре ще идете в Чивита, Олег. Не бива експедицията окончателно да се разпадне. И вземете със себе си онази зелена папка, дето е на шкафа отляво. Там са вестникарските бръщолевения за извънземните. Между другото, вие май още не сте се настанили. И не сте вечеряли…
— Стаята ми е срещу вашата, Учителю. А за вечеря ще изпия едно топло мляко в бара и после ще се разходя пет-десет минути. Тъкмо да звънна на Марио от автомата. Прав сте, напълно възможно е извънземните да подслушват телефонните разговори от хотела.
Бегла усмивка премина по изсъхналите устни на Учителя, също като лунна сянка.
— След разговора си с Марио пак се отбийте при мен.
Стена от тръстики се беше проточила от самия хотел чак до невидимото море. Сухите стебла леко прозвънваха от вятъра. Отдясно към улицата настъпваха уродливи месести кактуси, които приличаха на модернистични скулптури. Зад двуметровите кактуси се забелязваха двуетажните къщи на местните богаташи. Ни един прозорец не светеше — Сицилия заспива рано.
Набрах номера на Марио. Дълго никой не ми отговаряше. Вече се бях отчаял, когато изведнъж прозвуча напевният глас, който бих разпознал сред хиляди други:
— Слушам.
— Антонела бела — казах развълнувано. — Може би ще си спомниш за Олег? С нежния прякор Земеров.
Нашего брата археолозите тя наричаше винаги по един и същи начин — земерови.
И отново дълго мълчание.
— Антонела — прошепнах аз.
— Откъде се изсипа? — попита и тя шепнешком. — От Москва? От Рим? От Меркурий?
— От Палермо. От „Златната раковина“. И смятам да ти звъня непрекъснато, докато не ми свърши визата. Извикай, моля те, Марио на телефона.
Слушалката потрепери от плач.
— Света мадона, той е в болницата на бенедиктинците. А преди това едва не умря в Солунто. Господи, колко се мъчи, как бълнуваше! Но, слава богу, остана жив. — Тя пак зашепна: — Преместих се тук, при него, защото мама съвсем закъса без Марио.
Попитах я:
— Не помниш ли точната му диагноза, Антонела? Може би ще трябват някакви лекарства?
— Това е и най-ужасното, че никой нищо не знае. Просто наричаме това епидемия. Мнозина вече умряха, сигурно си чул. Направо е чудо, че този ден не отидох с Марио в Сигона — пак изхлипа тя.
— Може ли да посетя Марио в болницата?
— Само в неделя от четири до шест. През другите дни монасите не пускат. Много е строго при тях.
— Вдругиден е неделя. Да се срещнем в три при картинната галерия. Заедно ще отидем при Марио.
— При галерията ли? Край фонтана „Трите лилии“? На нашето любимо място? Не си ли го забравил? — тъжно попита тя.
— Нищо не съм забравил, Антонела бела — казах аз. — Ако ти потрябва помощ преди нашата среща, обади ми се в „Златната раковина“. Но имай предвид, че утре почти през целия ден ще бъда на разкопките. Лека нощ!
— Познавам те, Земеров. През всичките тези години ни един телефон, ни един ред, а пожелаваш лека нощ, сякаш сме се разделили вчера. Остроумно. Кому пожелаваш лека нощ — на мен или на себе си?
— На Средиземното море. Ти май го беше нарекла земеобятно, помниш ли? И къде може да се отиде по лунната пътечка не си ли забравила?
— Смени тона, Земеров! — каза тя по-високо и гласът й потрепери: — И запомни, че земеобятното море отдавна е изличило нашите следи. Останали са само твоите напъни за остроумие. Продължавай да се веселиш. Чао.
Тя затвори телефона и повече не го вдигна, въпреки настойчивото ми звънене.
Върнах се в хотела. Неколцина възрастни, охранени господа — изглежда, от Западна Германия — се подхилкваха пред телевизора с екран колкото половината стена. В ресторанта свиреше едновременно на пет инструмента къдрокос човек оркестър. Отказах поръчаното мляко и отидох при Учителя. Той също гледаше телевизия.
— Изпуснахте нещичко, Олег — усмихна ми се Учителя, — току-що показаха няколко снимки на другопланетни същества.
— Които безчинствуват над целия остров за радост на вестникарите ли? Ама че забавление. И на какво приличат? Може би на кренвирши? На октоподи? На велосипеди с кокоши крака?