Выбрать главу

— На същества в скафандри. Двукраки. С две ръце. И с една глава. Възседнали „летяща чиния“ с доста изящна форма.

Учителя очерта с ръце нещо подобно на елипса.

— От само себе си е ясно. Пришълец без летяща чиния е като вещица без метла.

— Уви, Олег, имате право. Налице е пълният шаблонен комплект. Близо да „чинията“ гаснат моторите на колите, на тревата остават жълти петна, като че ли… — Учителя се замисли, без да довърши.

— Разрешете ми да продължа мисълта ви, Учителю — казах аз. — Като че ли се е излял жълтъкът от яйцето на ихтиозавър. С размерите на летящо в небето езеро. С образите на великите археолози. Не е ли така?

Странно, че когато споменах за летящото езеро, Учителя не реагира.

* * *

В два часа през нощта излязох на балкона. Бялата подкова на „Златната раковина“ лежеше върху склона на хълма, който се спускаше към залива. Под светлината на младия месец сребрееха короните на черничевите, лимоновите и наровите дървета, редуващи се с кактусите. Вляво, където криволичеше асфалтовият път, се извисяваше Драконовият нос. Той наистина приличаше на дракон, навел се да пие от морето. Десетина дръвчета с изкривени от вятъра стебла — сигурно маслинови наподобяваха гребена на дракон. Морето издаваше мирис на водорасли, медузи и разбиващи се вълни. Вълните прииждаха към драконовата паст от далечните времена на пътешествията на Одисей и неговите другари, от времената на Темистокъл и Ханибал, на Пуническите войни, на изключителните триумфи на цезари в колесници, запрегнати е лъвове, от времената, във водовъртежите на които са се раждали и загивали вождове, наложници, сатрапи, палачи, пазачи на фарове, гадатели, мъдреци, които са се самоубивали по повелята на сатрапи, предпочитайки смъртта пред изгнанието на бреговете на Ойкумена — земя обитаема. Вълните прииждаха като римски кохорти, разбивайки на пръски тъмната влага.

Сън освежителен склопи клепачите на Одисея, сладостен сън и дълбок, на смъртта най-подобният образ. Както четворка жребци под ярем из полето широко, шибани с жилест камшик, едновременно всички препускат бясно напред и едва им нозете докосвай земята, също тъй дигаше нос и съдът, а отзад, зад кърмата, пурпурна морска вълна си премяташе гребена шумно. Корабът леко, без пречки летеше. И ястребът даже, бързата птица — соколът, не би го с крилете си стигнал.9

Далече над морето пламна и угасна като изгоряла крушка мълния. Стори ми се, че тя освети в небето лице с исполински размери, лице, чертите на което неведнъж разпознавах в тревожните си сънища. Взрях се в простора на нощта и ето, в мигновения проблясък на мълнията природата отново изрисува в небето чертите на Белоснежната. Нямах нужда от свидетели. Достатъчно беше, че поне Драконът, макар и с уродливите тела на маслиновите дръвчета вместо грива, бе видял Белоснежната.

… Защо образът на изчезналата завинаги хубавица не ми даваше мира през всичките тези години, сякаш не владетелят на крепостта при завоя на реката, а аз се бях лишил от живата й чародейна притегателна сила. Два пъти загинала, разпръсната от сѐлевите потоци по местността на Джейраните, където скалите размесиха нейната плът с парченца от руда, от раковини, с клончета от барбарис, с мъртви змии, калинки, мармоти, гущери и щурци — защо тя така натрапчиво оживяваше в паметта ми? По-точно сред хаоса на спомените оживяваше не самата тя, а изплуваше нейната красота. Мъртвата й красота…

Нека да е така. Мъртва. Но защо тогава живата й сестра — земната красота, която ме обкръжаваше като светещи колони на брези в пролетния лес, защо тази животворна красота сякаш отстъпваше пред натрапчивото видение на Белоснежната, плуваща в своята кристална ладия по реката на времето?

Какво е подразбирал геният, обхванат от пристъпи на епилепсия, когато е предрекъл: красотата ще спаси света. Ще спаси, но как? Спасението изисква действие, воля, противостоене на войнството на злото. А красотата от самото си начало е пасивна и смирена. Тя очаква поклони, възторзи, възвеличаване, а накрая очаква да я обладаят, за да повтори в същите прекрасни форми и самата себе си… А ако не са същите прекрасни? Защо толкова ни безпокоят, дори оскърбяват видимите дефекти в съвършената красота? Да допуснем, че Белоснежната е била гърбава… Или кривокрако джудже? Или с осем пръста… Красивото дете, което е родено дори от двуглаво чудовище, се възприема като нещо редно, сякаш природата поправя собствената си грешка. Но ако Венера Милоска роди двуглаво чудовище! О, не, в този случай не ще се утешиш с това, че и красавицата значи може да даде живот на изрод, не, в друга вселена ще отлети веднага семето от дървото, ще отлети там, където е мракът, всяващ страх…

вернуться

9

Превод на Георги Батаклиев — Б.пр.