Выбрать главу

Дявол да го вземе, та той наистина ми се подиграва! Сега му е времето да си върна за летописните цитати! Да не се смята за толкова всезнаещ! И цели десет минути аз му разяснявах като на лекция произхода на думата „вещая“.

— Сега сам преценете какъв е бил княз Олег — завърших обясненията си, — проницателен или предсказващ бъдещето, или прозорлив, или дълголетник, или даващ съвети. Между другото, у нас в Русия гаргата я наричат врачка. Например: „Да не те награчи гарга!“

Зденек внимателно ме потупа по ръката.

— Не ми се сърдете, Олег. В живота понякога само шегата ти остава. Когато видите бодливата тел около Сигона, ще ме разберете…

— А кога ще я видя?

— След четвърт час. Сигона е редом с Чивита. По-точно Чивита е над Сигона.

Ето защо се е разпаднала експедицията!… Жалко, че Учителя не ми каза това вчера. Ама и аз съм една гъска, по-точно не гъска, а гарга. Кой ми пречеше да разгледам по-подробно огромната карта на Сицилия в хола на хотела? Трябва незабавно да си купя пътеводител…

Колкото повече се приближавахме към морето, толкова по-живописен ставаше мрачният досега пейзаж. По склоновете пълзяха безкрайни лозя и всред тях островчета от бадемови дървета. В Сицилия не сеят зимници и затова ожънатите ниви жълтееха, без да се редуват със зелените кълнове на есенните посеви.

Отдалече забелязахме Чивита. На високия хълм се очертаваха полуразрушените крепостни стени. Зъберите им подпираха чистото като син емайл небе.

— Стената се простира на около километър край Чивита — обясняваше ми Зденек. — Сега ще завием наляво и ще започнем да се изкачваме в планината. Баирът е доста стръмен.

Отблизо Чивита бе още по-внушителна. Издадената напред входна кула се извисяваше на не по-малко от четиридесет метра. Масивни стълбове подпираха каменните блокове на стените, около които тъмнееше дълбок ров. Някога в града е можело да се влезе само през подвижния мост. Сега на това място бяха прехвърлени две чугунени релси, покрити с дървена настилка. Посочих ги на Зденек:

— Представям си как сте докарали до тук тези нещица. Нима сте се справили без подемен кран?

— Много лесно. Наехме товарен дирижабъл и за два часа оправихме всичко. Но преди това цяла седмица ни отиде за бетонните подпори.

Минахме под кънтящите сводове на кулата. Отново изкачване по път, застлан с черни плочи. Вляво — развалини на театър, сиво-розови колони с изящни капители. По-нататък — полукръг от доста стръмни стъпала и разрушена колонада.

— Това е хиподрумът — обясни Зденек. — Тук изровихме бронзов орел. Вдигали са го преди старта на конните състезания. Намерихме също и олтар на Посейдон, който е един от покровителите на състезанията.

— Остава да откриете и бронзовия делфин, с който са завършвали надбягванията — изтърсих нетактично аз, демонстрирайки, че също не съм съвсем бос по отношение на увеселенията в древността.

— О, в Чивита има толкова много за разкопаване — оживи се Зденек. — Сергей Антонович ни помоли да изоставим всичко друго и да хвърлим силите си в откриването на обсерваторията, но ние нещо протакаме разкопките край басейна с цветна керамика — той е по-вляво.

— Обсерваторията сигурно е била на самия връх?

— Окончателно ще изясним това заедно с вас. Виждате ли онези разноцветни палатки? Там се е разположила нашата злочеста експедиция. Половината от тях са празни. Препоръчвам ви да се настаните в люляковата палатка. Отвътре цялата е с великолепни репродукции на Рафаело, Джорджоне, Веронезе, Брьогел. Когато избухна епидемията, собственикът им избяга обратно в Швейцария.

— И ми завеща картините си? Много му благодаря — усмихнах се аз.

Колата спря до палатките. Там стоеше светлокафяв микробус. Оставих си чантата и се върнах при Зденек.

— Всички са на разкопките — информира ме той, като разтриваше кръста си. — Обядът е в дванайсет. Работниците си ходят в къщи, в Агридженто, за три часа. Такъв е редът тук. В замяна на това са превъзходни работници.

До обяда оставаше повече от час. Уговорихме се със Зденек той да отиде на разкопките, а аз да се изкача до Наблюдателната кула, която приличаше на фар.

Дълго се катерех в полумрака по изтърканите стръмни стъпала на витата стълба, като два пъти дори си ударих главата в издатините. Но горе усилията ми бяха възнаградени. Струваше ми се, че оттук се вижда и цялата хълмиста Сицилия, обхваната в прегръдките на Средиземно море, и очертанията на други морета и континенти. Представям си какво разтърсващо въздействие върху душата е имала тази гледка в древността. Оттук с ръка да докоснеш небесата — всевечното обиталище на страшните, наказващите, милостивите и веселящите се, загиващите и възкръсващите богове. Тук човекът вече се чувства пронизван от лъчите, идващи от космоса, от мирозданието, от всемирната хармония, които носеха на Земята тихата музика на звездите. „Ще домъкна довечера дюшека си и ще спя по-близо до звездите“ — реших спонтанно. Спомних си родните планини Тяншан, намерената и изгубената Белоснежна, дядо си, който разговаряше с дърветата и цветята като с деца…