— Харесаха ли ви репродукциите? — прекъсна спомените ми гласът на Зденек. Той дишаше тежко и от него се лееше пот като из ведро. — Не мога да си представя как са се изкачвали до тук с тежките доспехи.
— Хубави са. Жалко само, че са репродукции, а не оригинали — отвърнах, като си помислих, че никой не го е карал да се катери до тук, можеше да ме почака и долу.
Последва бърз отговор, който ме убеди колко точно усеща той всяка ситуация:
— Кулата е много здрава, Олег, няма да се срути под тежестта на двама ни. По пътя говорихме за Сигона. Ето я, вляво под нас. В древността градът се е разполагал на пет хълма. На най-високия е бил храмът на Юпитер, а на най-ниския — мизерно гробище на просяци, роби и скитници. Оттук се вижда лошо, защото пречи западната кула.
— А къде е оградата от бодлива тел?
— От такова разстояние телта не се забелязва, трябва да имаш орлови очи. Но бетонните колове могат да се различат от тревата.
Уви, нищо не оприличих на бетонен стълб.
— Зденек, там зад Сигона има висока планина — посочих с пръст. — Не е ли също крепост?
— Планината се нарича Пееща. Това е вулкан. За последен път се е събуждал през осми век. На върха на Пеещата планина имало чудни скали. От втвърдена лава и пясъчници. При силен вятър откъм морето планината наистина пеела.
С интерес започнах да се вглеждам в размитите от пладнешката мараня очертания на скалите. После казах:
— Какво означава миналото време — имало скали, планината пеела? Освен това там ми се привиждат и някакви съоръжения? Да не е мираж?
— Съвсем не, това е американска база. Ракетна. Те сринаха до основи скалите, които пееха. Преди около петнадесет години — мрачно каза Зденек. И прочел, изглежда, недоумението на лицето ми, продължи: — О, тук янките не се церемонят. Вероятно сега ни разглежда в перископа си капитанът на атомната им подводница. Или над нас лети техен бомбардировач. Или сега ще се покаже на хоризонта техен самолетоносач. Джобовете на войниците им са пълни с долари. Ударили са го на живот и поединично, и на цели компании.
— Да, янките обичат компаниите. Съжалявам само, че бащите ни са се срещнали на Елба, а не в Сицилия. Сега Европа нямаше да стене от ракетните им бази.
— Ще видим и Европа освободена от тях — рече Зденек.
Замълчахме, вслушани в шума на морето. Едва сега разбрах, че Чивита беше непристъпна в пълния смисъл на тази дума: стената, която бе обърната към морето, висеше над пропаст. Съобщих на Плухарж за откритието си. Вместо отговор той ме погледна почти сърдито.
— И все пак, Зденек, не с дирижабли са правили десант някога си например по времето на Ханибал?
— За какво ви е дирижабъл? Винаги и при всички народи се е намирал по някой подлец, предател, юда. Готов за мизерно пръстенче за някоя фуста или за допълнително парче сланина да предаде на сеч родата си. И старците. И девойките. И пеленачетата даже. Така са паднали повечето крепости навред по света.
— За съжаление имате право — казах аз. — Тези подлеци за мен са най-голямата загадка в историята на човечеството. Всичко друго е горе-долу обяснимо.
— Твърде тъжна загадка, пан Преображенски. Едни подлеци продават ближните си. Други продават морските простори за атомни цербери. Трети — планините си за ракетни бази. Откъде се взема у тях тая стръв, тоя размах за покупко-продажба?
Отвърнах му следното:
— И размахът, и стръвта им идват от липсата на въображение. От душевна слепота. От ненаситна алчност. Не виждат, че заради печалбата, заради моментната изгода унищожават красотата. Красотата на хората. Красотата на живата природа. Пък и неживата също страда.
— Неведнъж съм мислил за това — въздъхна Зденек. — Дори един път попитах собственика на нашия скромен хотел: „Синьор Рубини, вие толкова красиво описвате вашата мечта да имате разкошна вила с подземен гараж и басейн. Представете си, че още днес може да я имате. Само че в замяна ще изчезне Луната и нашата Слънчева система. Ще се съгласите ли с това?“ „Чудо голямо, някаква си Луна! — бойко отговори синьор Рубини. — Над вилата си ще закача фенер, фенер с формата на полумесец…“