Зденек тръгна надолу, като ме покани да обядваме заедно в червената палатка след десетина минути.
… Как да разгадая фантасмагориите на вчерашната вечер и на днешния ден? Как да разплета възлите по безкрайното въже, протегнато над Сигона неизвестно от кого и неизвестно с каква цел? Трябва да споделя с Учителя някои мои догадки относно ракетната база. Но засега всичко е още толкова неясно. Пък и базата си е като всяка друга база. Малко ли са натикани по целия глобус…
Сънувах крайморското градче в долината между Чивита и онемялата Пееща планина. На петте хълма на Сигона в неестествено бледата лунна светлина, каквато бива тя само в Заполярието, чернееха развалините на антични постройки и величественият храм на Юпитер.
Други развалини не виждах. Но изведнъж през огромния кръгъл прозорец, сякаш през вълшебен прибор за нощно всенаблюдение, който позволява да се прониква с поглед и през стените, съзрях всичките жители на Сигона. Те като че ли се намираха в глъбините на блещукаща вода: свободно отпуснали се в съня си девойки, превити от подагра старци, влюбени, вдовици, деца. И беззвучно плачещи бебета с наведените над люлките им разтревожени майки. И слепият старец край пристана, вдигнал глава нагоре, сякаш за пръв път видял небето. И свещеникът, заспал в църквата „Сан Джузепе“, с прекръстване осветил неспокойния си сън. И будният художник с дълга сплетена брада — той нанасяше мазка след мазка върху картината, но аз не забелязвах четката и поради това ми се струваше, че брадатият дирижира съня на съгражданите си или брои звездите по странно приближилия се към градчето небосвод. За спящите земната красота не съществуваше. Те се намираха там, където има само мъртъвци и неродени — в небитието.
Внезапно — пак в съня ми — над Сигона се появи нещо, което се рееше във въздуха. То наподобяваше шапката на великан. От шапката, както от машината за издухване на сапунени мехури (такава видях в английския филм „Повелителят на облаците“), започнаха да се излюпват балони с диаметър около метър и половина, които кацаха на земята. Там, където попадаха, видението на спящите хора се изличаваше. Балоните се рояха в поривите на нощния вятър както мехурчетата в чаша с газирана вода. Над градчето се спусна мрак, който нащърбената луна с мъка превъзмогваше. Шапката изчезна. И веднага около Сигона като приказен смок запълзя и се заизвива, докато затвори кръга, ограда от бодлива тел. В мига, когато главата и опашката на змията се допряха, от храма на Юпитер излетя мълния в посока към върха на Пеещата планина. И пак в светлината й видях на небето лицето на Белоснежната…
Събудих се. Цикадите свирукаха без умора. Наблюдателната кула се полюляваше и проскърцваше, сякаш се намирах в хралупата на стар дъб. Към брега настъпваха захарнобелите редици на вълните, пришпорвани от луната. В мъртвата Сигона не трепкаше никаква светлинка и само лунните сенки тревожно шумоляха.
Откъм морето се чу равномерен шум, като че ли някой включи прахосмукачка. Звукът постепенно се усилваше. Пепеляв облак засенчи лунния сърп и когато отново просветля, аз я видях. Тя висеше над кипарисите, които ограждаха пристана на Сигона. До този момент почти не вярвах на емоционалните разкази на очевидците на неидентифицирани летящи обекти и ето че аз самият станах свидетел на необяснимото явление.
Тя като че ли бе изхвръкнала от моя сън — същата великанска шапка, само че вместо да излюпва балони, сега изпрати надолу тънък виолетов лъч. Той пробяга по кея, спря в някакъв тъмнеещ обект, най-вероятно барака, в която прибират през зимата чадърите, скарите и другите плажни пособия, и скоро угасна. Вкопчих се в каменния парапет на кулата и замрях. Щом лъчът угасна, шапката си тръгна най-спокойно — обратно към морето, на юг.
Когато шапката вече се бе скрила от погледа ми, бараката пламна. Огнените езици измъкваха от тъмнината металната плетеница на плажните навеси и белите стрели на вълноломите.
Какво означаваше всичко това? В съня ми се бяха омешали и разказът на Илуминато Кеведо, и евакуирането на Сигона, и лицето на Белоснежната от вчерашното ми нощно видение на балкона над залива на Палермо. Това е допустимо. Но какво общо има тук сънят, когато аз наяве виждам горящата барака, подпалена съвсем не от мълния! По дяволите! Излиза, че съобщенията във вестниците не са измислици! Тези огнени езици, тези снопове искри, които се разпръскват и потъват в небето, нима са халюцинация, продължение на съня?
Слязох от кулата. Часовникът ми показваше един и половина. Зденек нищо не можа да разбере и с неохота започна да се облича. Когато го помолих да не пали фенерчето и да говори шепнешком, за да не разтревожим останалите от експедицията, той ме прати по дяволите. Най-после напипа очилата си и тръгна след мен към дупката в западната стена.