— По-бързо, пан Плухарж, че всичко ще изгори и няма нищо да видите.
Бараката на пристана догаряше.
— В чия чест е този фойерверк? — попита Зденек и се прозя.
— По случай моето пристигане. Ще се съвземете ли най-после? — ядосах се аз.
— О, нощем сте още по-учтив, отколкото денем, пан Преображенски — отвърна той.
Наложи се да се извиня. След което казах:
— Зденек, току-що с очите си видях летяща чиния. Надявам се, че ми вярвате?
— Археолозите са най-честните хора — потвърди той. — Само че, умолявам ви, друг път да ме събуждате преди идването на летящите чинии, а не след отлитането им. За да имам възможност спокойно да си обуя панталона.
Още веднъж се извиних, а той отиде да си доглежда съня. Няма какво да се сърдя, скептицизмът му е обясним. Спомням си как самият аз се присмях на един полярен летец, който твърдеше, че над море Лаптеви самолетът му около половин час бил следван от яркожълто сплеснато кълбо с няколко отвора, като при това кълбото променяло посоката си с бързината на слънчево зайче. Да, скептицизмът е нормално явление. Но тези тлеещи пламъчета на кея? Какво да правя по-нататък?
Отдавна се бях убедил, че забележими резултати се постигат само тогава, когато постъпваш непредвидимо за окръжаващите, а понякога дори и за себе си. Когато се ръководиш само от интуицията си и от нищо друго.
И аз реших да сляза до мъртвата Сигона.
7. Непредвидена среща
— ЕОНА, КАК БИХ ИЗГЛЕЖДАЛ, АКО БЯХ ПОТОМЪК НА ДИНОЗАВЪР?
— ЩЕШЕ ДА СИ С ДВЕ ГЛАВИ ПО-ВИСОК И МНОГО ПО-СИЛЕН. КОЖАТА ТИ ЩЕШЕ ДА Е ИЗЦЯЛО ЗЕЛЕНА. ОЧИТЕ ТИ — ЧЕРВЕНИ И С РАЗМЕРА НА КОКОШЕ ЯЙЦЕ. ЗЕНИЦИТЕ — КОТЕШКИ, НАДЛЪЖНИ ЦЕПКИ. АБСОЛЮТНО ГОЛ ЧЕРЕП, ОГРОМЕН И БЕЗ УШИ. РЪЦЕТЕ И КРАКАТА — С ПО ТРИ ПРЪСТА.
— И ТИ НЕ БИ ЛИ СЕ УЖАСИЛА ОТ МОЯ ВИД? ДОРИ И ДА ПРИЛИЧАМ НА ХИПОПОТАМ? НА ЩУРЕЦ ИЛИ НА ТРИТОН?
— ИЛИ НА ЖИВ УПЛЪТНЕН ВИХЪР. НА СВЕТЛИННА СПИРАЛА, КОЯТО ПРИЗОВАВА ПРИ СЪБРАТЯТА ОТ ДРУГИТЕ СВЕТОВЕ. НА РАЗУМНА СУБСТАНЦИЯ, КОЯТО ПРЕМИНАВА СВОБОДНО ПРЕЗ НИШКИТЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО И ВРЕМЕТО.
— ОТГОВОРИ, НЕ БИ ЛИ СЕ УЖАСИЛА?
— ДАЛИ Е ЗЕМНА, ГАЛАКТИЧЕСКА ИЛИ ВСЕЛЕНСКА, КРАСОТАТА Е ЕДНА И СЪЩА. ТЯ Е РАЗЛЯТА, РАЗПЛИСКАНА ПО МИРОЗДАНИЕТО КАТО СВЕТЛИНА. ТЯ Е САМОТО МИРОЗДАНИЕ. ЕДИНСТВОТО НА КРАСОТАТА, НЕЙНОТО ВЕЧНО ХАРМОНИЧНО ПРОЦЪФТЯВАНЕ Е НЕПОКЛАТИМ ЗАКОН. ЗАТОВА ВСЕКИ ОПИТ ДА СЕ ПОСЕГНЕ НА КРАСОТАТА И ДА СЕ РАЗКЛАТЯТ УСТОИТЕ Й ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАКАЗАН.
Склонът от моста над крепостния ров към морето се оказа не толкова стръмен, колкото дълъг — павираният път се виеше в плавна серпентина. Чадърите на пиниите хвърляха резки, начупени сенки по канавката. Гласът на морето все повече се усилваше и ето, то се показа — блещукащо, живо, нежно подхвърлящо в дланите си крайбрежните камъчета. Над Пеещата планина светеше като око на циклоп кървавочервен фенер. Насочих се към неговата светлина. Половината небе бе скрито зад зъберите на крепостната стена, издигната по билото на хълма Чивита. Когато тази надвиснала над главата ми грамада зави на север, на фона на открилото се небе видях пред себе си другата стена — от бодлива тел с двойни бетонови колове. В близост до морето на коловете бе закачена табела. След като стигнах до нея, прочетох написаното със светещи букви предупреждение: „Внимание! Земята в Сигона е заразена и опасна. Минаването зад бариерата, както и слизането на брега откъм морето категорично е забранено! Въз основа на закон 19/37.“
Лунната светлина проблясваше по острите връхчета на бодливата тел. Хилядолетия равнодушната Диана отправя загадъчния си поглед и към лудуващите в морето делфини, и към опожаряваните от завоевателите древни градове, и към езическите обредни места, и към загражденията на концентрационните лагери.
Оградата се оказа двойна — стоманените редици бяха на около метър една от друга.
Колкото и да беше невероятно, но там, зад оградата, ми се привидя прегърбена фигура. На човек. Изглеждаше като че ли неизвестният смелчага или безумец е изгубил нещо, да речем, дребни пари от портмонето си, и сега шари с поглед из тревата, навежда се към всяко камъче, блеснало под луната.
Вглеждах се до болка в очите през телената плетеница натам, откъдето бавно приближаващата се фигура постепенно придобиваше женски очертания.
— Ей, кой се движи там? — неочаквано за самия себе си извиках, но в същия миг осъзнах цялата нелепост на въпроса и това, че не викам, а хриптя, дори шепна.