— Олег, успокой се, в космоса не съществува такава вражда, както на Земята.
— Еона, отговори ми направо кои са подпалвачите и отровителите?
— Сами ще отговорите и на себе си, и на всички.
— Кога?
— Когато съберете доказателства.
— Стига си ме баламосвала — не се сдържах повече и ударих с ръка по телта, която леко забръмча. Но веднага я отдръпнах, защото бях забравил за шиповете и от дланта ми рукна кръв. — Хайде да не играем на криеница! Още не се знае кой кому трябва да предявява доказателства за чуждата вина или за своята невиновност. А за мен можете да бъдете спокойни — ще изложа своите доводи. И някой ще се окаже натясно!
— Ние ще ти помогнем, Олег — все така приветливо обеща Еона. — По всяко време можеш да ме повикаш мислено и да ме питаш каквото искаш. Не забравяй, че въпросът ти трябва да започва с моето име.
Кимнах, че съм разбрал.
— Галактическият съвет по охрана на красотата ти благодари за първия Контакт. И моли с никого да не споделяш сведения за Контакта.
— Благодарността е взаимна — измърморих аз. — Но преди да се сбогуваме, бих искал да знам защо на съвета му е било угодно или удобно да избере именно мен?
— На твоето място сега би могъл да стои кой да е друг.
— И на твоето ли?
— Всяка друга.
— Интересно. Излиза, че от тази страна би могъл да стои и Херострат, и Атила, и кой да е подлец като Батий13 или Хитлер, без значение дали е бивш, или бъдещ?
— С тези и с подобните им се занимава друг Галактически съвет. А на тебе, Олег, ще повторя — на твое място можеше да стои кой и да е друг защитник на красотата.
— Но защо стоя аз, именно аз?
— Тогава виж…
… И като орел отвисоко видях върховете на Тяншан и снега по северните склонове на многобройните превали, а на южните склонове на припек се топлеха пеперуди и цветята разтваряха чашките си. И язовира Медео, и Кулджинския изоставен път, и лъкатушещата като змия между пясъците мътноръждива река Или. И се приближи земната чаша, ето, с ръка да я докоснеш, и вира край воденицата, и дивите зарзали на хълма, и покрай брега на езерото изсъхналата, тръпчиво миришеща дори и през пролетта трева. О, убежище на ластовици, езеро, пълно с риби и облаци… Шест момчета се суетяха около изровената в земята яма, в която лъщяха омаслени, нахвърляни безразборно артилерийски снаряди. Децата ги затрупваха със суха трева и съчки. Командуваше ги гърбоносото момче с фински нож на кръста. Напрягах се да си спомня къде съм виждал вече едно от хлапетата, непохватно и височко, приличащо по нещо на мен в детството, но не можех. Междувременно онзи, който приличаше на мене, дотича при главатаря им и му показа ръждясала граната със стени на баклавички. „Дай ми я! Всичко от скривалището е мое!“ — каза главатарят им на име Чава. „Не ще я получиш, не ще я получиш, само напразно ще се измъчиш!“ — засмя се дългучът и заподскача на един крак. Те се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят около ямата, докато в ръцете на Чава не попадна стоманеното пръстенче с мустачки и тогава той заотстъпва към големия камък, като повтаряше непрекъснато: „Само не си отваряй ръцете! Само не си отваряй ръцете!“ Едно от хлапетата, което вече се бе скрило зад камъка, изведнъж изкрещя: „Олег ще се взриви!“ И хукна към планината. „Не я стискай силно, ръждясала е!“ — исках да извикам, но вместо това с два скока се озовах до Олег и здраво хванах ръцете му. „Той е прав, Олег, не трябва да си отваряш ръцете, защото тя ще избухне!“ Учудване и страх трепереха в очите на Олег. „Хайде да се спуснем към водата — тихо казах аз и го помъкнах след себе си. — Нали знаеш. Олег, защо наричат езерото Ластовиче?“ „Защото те не отлитат никъде през зимата, а лягат на дъното. Хващат се с крачета една друга и така спят до пролетта в езерото“ — каза момчето с тракащи зъби. „Вярно е, Олег. Но някои ластовички жеравите ги отнасят на юг, като ги крият под крилото си. Или щъркелите на гърба… По-внимателно слизай, стъпвай с ботушите напреко на склона, за да не се хлъзгат. Виждаш ли, водата вече е съвсем близо. Сега малко разхлаби ръката си, ще се опитам аз да хвана това нещо. Отпускай, отпускай, не се страхувай. Дори след като щракне, има достатъчно време да се избавим от нея. Отвори си ръката ти казвам!“ „Не мо-о-ога. Ръцете ми се вдь-ъ-ьрвиха!“ — започна да заеква то. Не можеше, съвсем не можеше да ги разтвори. В гранатата се беше вкопчило с мъртва хватка, сякаш пръстите му се бяха парализирали. Наложи се така да стисна китките му, че то се дръпна и извика. Гранатата започна да пада към земята. Улових я във въздуха, метнах я в езерото и прикрих с тялото си Олег. Чу се гръм. От водата израсна стълб от тънък лед и вода, в който се пречупваха слънчевите лъчи…
13
Монголски хан (1208–1255 г.), внук на Чингис хан, поробил Русия, разорил Източна Европа — Б.пр.