— Признайте си.
— За какво?
— Откъде знаете за Белоснежната красавица?
… Малко преди изгрева на слънцето ни събуждаха мармотите. Те стояха на задните си лапички пред своите глинени хълмчета, всички до един вторачени в преливащите се цветове на просветляващото небе, сякаш в очакване оттам да долетят извънземните им събратя. Пронизителното им свиркане напомняше обаждането на полкови флейти. Вейките на орловите нокти и облепихата приклякаха под тежестта на росата. В трелите на флейтите се преплитаха и гласовете на птичките. Първите слънчеви лъчи най-напред позлатяваха белоснежните шатри на планинските върхове, а скоро след това се появяваше и самата слънчева колесница.
Започвахме да копаем веднага след закуска, обядвахме в един, после търсехме спасение от зноя някъде на сянка и от четири пак като къртици продължавахме да ровим своите проходи чак до проблясването на Венера след залеза.
… Ти си чел много книги за разкопките на Троя. Помпей, Вавилон. Ниневия, за съкровищата на пирамидите и на скитските могили, привиждат ти се изровените от мрака на хилядолетията царски корони, обковани със злато колесници — но в действителност? Къде са токите с форма на тигрови глави? Къде са набраздените плочки, изобразяващи развълнуваното море? Къде е свилият се на кълбо звяр върху дръжката на меча? Къде са свещниците като разтворен лотос, крилатите крокодили от обсидиан, изпъстрените с камъни огърлици, къде са? Вместо токи и корони — глина, пясък, чакъл, а понякога — окадена дръжка от кана, овъглен кокален амулет, оловна тежест. („Кажи ми къде е прахта ти изтляла, риболовецо, на вековете отплавали?“)
Да, в просеката между буйната река и ясеновата гора, примесена с буки и тополи, нямаше никакво древно уйгурско селище. Това, което бе останало от града, се спотайваше дълбоко под земята. Отначало, когато махахме горния слой почва, използувахме булдозер. Той се дотътрузи сам от Чунджа и след два дни си замина: дъхащият на водка булдозерист ни тресна такава цена за услугата, че Учителя без много разговори го отпрати. А след още два дена аз вече си бях натъртил ръцете до кървави мазоли — върви, че носи по стотина кофи пръст на ден! На бузата ми се възпали драскотината от счупената дръжка на лопатата, а отгоре на всичко ме ухапа по палеца и мишка земеройка, та трябваше стоически да изтърпя и инжекциите против тетанус. Учителя не се развълнува от произшествието със земеройката — оказа се, че начинаещият археолог може да стане жертва на около стотина вида пълзящи и летящи гадини, но само две от тях изискват уважение: паякът каракурт и змията гюрза — след ухапването им не всеки оцелява.
Макар и рядко, случваше се на север да се разрази буря. Тя изтикваше иззад хълмовете многоетажни сиви кули. Облаците се кълбяха, подреждаха се в боен ред, съпровождани от мастиленочерен, натежал като мех с вино буреносен облак. След свирепия порой реката се надигаше, скачаше по камъните и бучеше застрашително.
Вечер, ако не ми досаждаха комарите, лягах смъртно уморен на козяка пред палатката. Наблизо зад храстите огънят поклащаше червените си плавници. Край него Учителя си спомняше за своята младост, за плаването по Тихия океан, за първите си пътешествия до езерото Лобнор4, за пътя към тайнствената Лхаса5, към кристалните извори на Брахмапутра; рецитираше наизуст цели глави от „Борба за огъня“, „Изгубеният свят“, „История на Руската държава“6. Особено обичаше Гогол.
Аз слушах приглушения му боботещ глас и благодарях на съдбата, че ме е срещнала с човек, в чиято памет се съхраняваше цяла библиотека, с човек, който не замъгляваше мозъка си с винени пари и тютюнев дим, беше чужд на забогатяването, открито презираше малодушието, угодничеството и подмазвачеството. Наред с войните, неизброимите страдания, насилия, предателства и смърт, руската земя никога не се изморяваше да ражда и такива синове, макар и да изглеждаше, че всичко би трябвало да издребнее, да затъне във всекидневните грижи, но не издребняваше, не затъваше, и това засега бе за мене неразрешима загадка.
Представях си огъня с лениво поклащащите се червени плавници като огън на стражници. Около него се бяха разположили Учителя и неизменните му другари, спътници в неговите странствувания. Огънят си разменяше сигнали с войнството на същите такива огньове от миналите и бъдните времена, разхвърляни от невидима ръка като зърна по лика на руските полета. И със сигналните огньове на звездите.