— Изтрий си потта от лицето, Олег — каза Еона. Какво ти лице! Ризата ми се бе напоила с пот, тя се стичаше по краката, чак в обувките жвакаше.
— Как го правиш, Еона?
— Правя го, за да разбереш принципа, по който избираме. И така, когато имаше повикване по ергофона от сибирската Троя, защо предпочетоха тебе? Преди малко вие шестимата бяхте поставени при еднакви условия. Никой не знаеше, че всъщност спасява себе си. Четиримата предпочетоха да не се намесват. Единият дълго обмисля, но закъсня.
— Как да го разбирам, че е закъснял?
— Взриви се. Сам знаеш колко момчета са загинали по този начин.
— Още повече са осакатените — добавих аз. — Но къде е логиката: той оттука е закъснял при мене, а там излиза, че съм се взривил аз, така ли?
— Самият той се е взривил. Стара земна истина гласи, че спасиш ли дете — спасяваш себе си. Що се отнася до душевните ти качества, които ни привлякоха към тебе…
— Еона, не ги изброявай — прекъснах я аз. — Нека бъда още в неизвестност по отношение на моите достойнства. Ще ми бъде приятно да ги откривам постепенно чак до старостта си.
— Това не ще продължи до старостта ти — сериозно отвърна тя.
— Изглежда, не ще има старост, така ли?
— Изглежда, нощта ще бъде спокойна… Лека нощ — каза вестителката на нощта, взе си кошницата и започна да се отдалечава в лунната мъгла, обгърнала всичко земно.
— Къде отиваш, Белоснежна?
— Наричай ме по-добре Еона — въздъхна тревата.
Бараката догаряше в далечината на кея. Кървавото око на циклопа от Пеещата планина пронизваше галактическите висини. Разранените ми от телта пръсти кървяха.
8. Дъщерите на вечността
Докато чаках Антонела, обикалях по слънчевата страна на площада срещу Галерията. Строителството й приключи по времето на стажа ми в тукашния университет. И трите етажа представляваха красиво съчетание от островърхи арки с гора от беломраморни колони. Арките бяха украсени с пъстроцветна мозайка, изобразяваща триумфа на богинята на плодородието: чепки грозде, лилии, нежно греещи като пламъка на свещи орхидеи, лимони и портокали, цъфнали в розово бадемови клонки. И ти се струва, че над площада се люшкат развълнувани от вятъра или морето приказни източни килими.
Долу се намираше прочутата в цял свят сбирка от древногръцки скулптури; горе — картини, златни и сребърни украшения, статуетки, монети — всичко онова, което е останало по дъното на ситото на странно преплетената сицилийска история, като се започне от първата Пуническа война, когато там, в залива, вълните на Тиренското море са плискали бордовете на цялата картагенска флота…
В прохладните зали имаше малко посетители. Чужденците обикновено се тълпяха пред шедьовъра на четката на Д’Антонио от XV век. От тъмната дълбочина на неголямата картина се взираше, едва скосила кафявите си очи, млада жена със светловиолетова наметка. С лявата си ръка тя леко придържаше наметката, а дясната с разперени пръсти бе протегнала напред, сякаш призоваваше света към тишина. Подобие на усмивка се таеше в ъгълчетата на устата й. Пред това платно се запознахме някога с Антонела. Тя беше в трети курс и работеше, за да изкара някоя пара, като екскурзовод в Галерията. Да, много неща се бяха променили от онова блажено време, твърде много… Освен навика й безнадеждно да закъснява.
Снощи изобщо не разпитвах Учителя за неговия сън. И без това всичко ми стана ясно. Тези, които са способни да измъкнат от паметта ти запечатания там образ и да го облекат в жива плът, няма да молят без причина да не се разгласява тайната на Контакта. Еона се изрази по-точно: не да я облекат в плът, а да я снабдят с нея. Както водолаза със скафандър. Еона… Поведението й по-миналата нощ сега ми се стори странно. Така, както аз бях забравил, по-точно почти бях забравил собственото си детство, насила върнат от Еона (или неизвестно от кого) в миналото, край Ластовичето езеро, така, струва ми се, и тя самата действува в полубудно състояние.
Еона… Сутринта питах между другото Учителя за възможния произход на това необикновено име. И за сетен път се убедих колко много неща още не знам. Оказа се, че в гръцката митология Еон е неумолимото и ненамаляващо време, потомък на Хронос. Последователите на Орфей са почитали Еон като син на Нощта. Представяли са си го като старец, който непрестанно върти колелото на времето. В Римската империя са изобразявали Еон като мощен старец с озъбена лъвска глава и увита около тялото му змия. Според учението на гностиците еоните са били висшите сили и духове, олицетворяващи мъдростта. Цялата земна история с всичките й несправедливости и страдания съставлява един еон. В буквален превод Еона означава дъщеря на вечността, вековечна.