Отворих пред Марио пластмасовата кутийка и махнах памука върху гущера.
— Не си ли спомняш къде го намери?
— Има си хас! Здравей, двуглавчо! — Той нежно го погали по опашката. — Смайваш ме, да носиш със себе си моя подарък! Питаш ме откъде съм се сдобил с него? У нас, в Сигона, около две години преди да дойдеш миналия път. Точно така беше. И година преди да се преместим в Палермо. Почакай нещо да си спомня. Струва ми се, че и през онази пролет ни разтресе. Сестра, сещаш ли се?
Тя се позамисли:
— Прав си, Марио. Имаше земетресение в края на април, но по-слабо от това. Размина ни се без разрушения, само съдовете се изпочупиха.
— И през онова лято се народиха изродчета — страшно много. И двуглави, и триглави. Водни кончета без крила, сраснали се змии, жаби. Първо ги държах във формалинов разтвор, после ги сушах… Виж как се е запазил, съвсем като жив.
— Ловяхме ги под стената — каза Антонела. — Видя ли, Земеров, бетонната стена около Пеещата планина? С дебелите жици отгоре?
— Казват, че по тях тече силен ток — поясни Марио. — Ама че мерзавци! Искаш ли да ти подаря сраснали се жаби?
— Но и сега в Сигона — започнах аз, но срещнах яростния поглед на Антонела, сепнах се и го замазах със следното: — ние търсим сребърен глобус в крепостта.
— Ти ни говори вече за това, спасителю — рече Марио. — Разрешаваш ли да дойда при тебе на разкопките? Щом ме изпишат, и пристигам. Та нали знам всеки камък там. Ще проверя първо как са нещата в работилницата и после ще дойда. Временно работех извънредно, нали знаеш, че не ни се полагат болнични и мога да се окажа на сухо.
— Ела при нас в експедицията — предложих му аз. — Трябват ни хора за разкопките, особено сега. Шестдесет хиляди лири на седмица. Вярно, работата също е временна. До края на ноември, докато започнат дъждовете. А после отново през май.
Антонела уточни:
— През май, ако нищо не се случи с нашата Земя от тия проклети ракети. Да знаеш само какво беше тук, на острова, когато се решаваше въпросът за ракетната база. Стачки, петиции, митинги. Пристанищните работници изпратиха цяла делегация в Рим.
— И докато там ги успокояваха, янките вече бяха захапали със зъби Пеещата планина — допълни Марио.
На връщане Антонела мълчеше намръщена.
— Май те огорчих с разговора за покупко-продажбата на Пеещата — попитах аз.
— Е, и какво от това? — повдигна тя рамене. — Става дума за друго. Моля те, не споменавай пред брат ми нищо за ужасите в Сигона. Най-трагичното тепърва му предстои. Той не знае, че Катерина е мъртва.
Карахме по брега на залива. Откъм морето настъпваше черен, настръхнал облак, отдолу изравнен като с ножица. Под него в далечината на хоризонта се скупчваха циклопови руини от белоснежни облаци.
— Господи, колко народ покоси епидемията — въздъхна Антонела.
— Именно заради това трябва да научиш всичко за Илуминато Кеведо.
— Не само заради това — отвърна тя, застинала зад кормилото като изваяние. — Започвам да се досещам, макар все още смътно, над какво си блъскаш главата, Земеров.
Попитах я:
— Какво представлява този Винченцо, който е разказал на Марио за подземното летище?
— Винченцо Мацанти е негов приятел. Бивш летец. До неотдавна беше техник на Пеещата.
— Значи на базата работят местни жители?
— Около сто и петдесет души. Техници, готвачи, сервитьорки, прислужници и така нататък. Момичетата естествено избираха да са хубавички. Янките не са боси в любовния занаят. И без скрупули купуват живата стока.
— Щом купуват, значи се продава — заядох се аз. Антонела рязко се обърна към мен.
— Засрами се, не си мериш думите! Пообиколи из Сицилия, виж как живее народът. Тук от векове цари нищетата. Нито една детска градина няма на целия остров. От зори до зори в работилниците се трудят юноши, дори деца. Иначе семействата ще загинат от глад. Когато след обилната закуска в „Златната раковина“ потегляш към Чивита, забелязваш ли седналите покрай пътя млади селянки?
— Те никому не се предлагат. Сигурно чакат автобуса.
— Ти си един наивен сит археолог! Та те са готови да тръгнат с кой да е джентълмен. Дори да им плати само някакви си жалки десет хиляди лири. Колко струва билетът за кино? Толкова — четири хиляди лири. А един бифтек? Правилно — шест хиляди. От шест до десет. А на базата на тези селянки им плащаха по двеста хиляди на месец. Опитай се да се измъкнеш от домогванията на някой напорист интендант — веднага ще изхвръкнеш на пътя. О, те са способни да купят всичко на нашата нещастна Сицилия!
По стъклата зачука дъжд. На плажа започна истинско стълпотворение — хората презглава тичаха да се скрият под раираните навеси.