— Ти ме питаш дали се намесваме в земните работи? — каза малко уморено. — Извънредно рядко. За да не нарушим причинно-следствените връзки в галактическия континуум. С природните сили шега не бива.
— Обичам те, Белоснежна!
— Наричай ме по-добре Еона.
В „Златната раковина“ портиерът ми подаде запечатан плик. В него на тясна хартиена лентичка валсираха стенографски знаци: „Важни новини. Позвъни ми. А. М.“ Обадих се, уговорихме среща и след като наминах за малко при Учителя (той все още не беше оздравял, но вече се движеше из стаята), повиках такси. По пътя разглеждах дланта си. Никакви следи от инфекцията. Там, където до вчера зееха забралите ранички, сега имаше здрава кожа. Какво ли още ще ми сервира Белоснежната, или по-точно тези, които стояха зад нея? Наистина какво всемогъщество е нужно, за да се извлече от паметта ми нейният образ и да му се вдъхне живот… Не, разсъжденията ми не са съвсем правилни, защото Белоснежната е съществувала много преди мене. Може би по-логично е, ако кажа: колко пъти колелото на времето трябва да опаше Земята, та сънят на Белоснежната там, зад звездните реки на Хроноса преди почти хилядолетие, да се материализира тук, в подножието на скалата в Чивита, при това да се материализира, както почнах да разбирам, само за мен… Колко точно насочва погледа си старецът с лъвската глава, обвит от змия.
Антонела ме чакаше на предишното място, край „Трите лилии“, но без кола.
— Моторът на „бръмбара“ отказа. Мъжът ми ще го поправи, но не по-рано от два дена. Нека се разходим по крайбрежната улица, Земеров.
Тя ме хвана под ръка и ме притисна здраво с лакът.
— Познай къде бях вчера! Бас държа, че от десет опита и десетте ще бъдат неуспешни.
— Случвало ми се е наистина и след десет опита да не успея — казах аз.
— Не бъди такъв злопаметен! А пък аз бях на гости при самия Илуминато Кеведо!
— Предлагам по този повод да обядваме ей в онова ресторантче под палмите. Ако не греша, нарича се „Аквариум“, познах ли? Струва ми се, че веднъж вече съм бил там с една непристъпна красавица с буйни коси. Дори и пчелите се оплитаха в тях.
— Да, но не те, а ти ме жилиш — отвърна Антонела. Тя винаги живееше в някакъв непостижим за мене бесен ритъм. За броени секунди успя да даде поръчката на сервитьора, огледа се в кръглото огледалце, наплюнчи малкото си пръстче и оправи грима на очите си, среса се и при това не преставаше да дърдори и да пие оранжада.
— Представи си, координатите му намерих в телефонния указател. Обадих се, че уж искам да преснимам няколко стари мои снимки. А той полюбопитствува кога съм завършила гимназия и веднага започна да ме примамва в своето ателие. Аз, разбира се, тръгнах, без да се замислям.
— Истинските сицилианки никога не размислят — успях да се вклиня в потока от думи, но дори и окото й не мигна.
— Дон Илуминато се оказа младеещо старче с козя брадичка, мустачки и плешиво теме, замаскирано отстрани с дълга коса. Има такива старци, които и през пет улици ще познаеш, че са женкари. Разбира се, той се е специализирал знаеш в какво — в снимки на голо тяло! Ама че дон! А сега си представи само колко снимки в натура са закачени по стените в ателието му.
— Представих си — казах аз. — Едновременно с това си представих и колко му се е приискало на дъртия коцкар да се сдобие с нова снимка за колекцията си.
— Не с една, а с цял албум. Той ми предложи да му позирам за реклами на парфюмерия и бижутерия. „Знаете ли какво, гълъбче, фирмите добре заплащат услугите на красивите госпожици, като им оставят и образци на рекламираните стоки — заувещава ме той със сладникав гласец. — А ние ще си ги делим по равно. След годинка ще можем заедно да заминем за Америка.“ Как ти харесва това, Земеров?
Реших да се заяждам:
— И тогава дяволът я завежда на най-високата планина и оттам й показва всички царства в света и славата им.
— С мен не ще замине и няма да ме мине — отсече тя. — Моля те, не ме прекъсвай. Та ето какво стана по-нататък. Аз, разбира се, започвам да отказвам, но не твърдо, а така, че да мисли колко малко още ми трябва да се съглася. После седнах на крайчеца на стола, стиснала ръце пред сърцето си, и тънко, тънко запредох: „Ах, дон Илуминато! Колко жалко, че вие с вашия талант и вашата апаратура не сте били в Сигона денонощие преди земетресението. Такива неща щяхте да снемете, че отведнъж бихте станали милионер!“ И му преразказвам неговото собствено интервю. Ума му взех с моята артистичност. „Дете мое, да допуснем, може да се разбере — замънка дон Илуминато — защо съм сложил подписа си под тези глупости и съм изфабрикувал снимката на «летящата чиния», между другото с помощта на собствената си шапка, закачена на един прът в градината. Все пак изсипаха ми четиристотин хиляди лири — твърде приличен хонорар. Но какво ви кара вас, непорочно, в разцвета си същество, да повтаряте подобни измислици — убий ме, не мога да разбера.“ „Ах, синьор Кеведо — разгневих се аз, — как смеете да се съмнявате в моята искреност! Чинията и балоните видях със собствените си очи, тъй като през тази нощ бях в Сигона и не можех да заспя.“ Тогава той се разсмя, извади от бюрото си списанието „Ти и аз“, показа ми интервюто със снимката, след което донесе от съседната стая и злополучната шапка. Значи наистина е фалшификация. А балоните са се появили чрез наслагване на друг негатив. „Не знам, що се отнася до вас, хубавице — каза дон Илуминато, — но аз наистина нощувах в Сигона в навечерието на земетресението и мога да се закълна, че небесата бяха чисти като моето минало.“