— Антонела, този сатир с безупречно минало не ти ли намекна кой го е подтикнал към тази операция с балоните?
— Реших да не прекалявам с разпита. За да не ме заподозре в нещо нередно.
— Имаш право. И без това постигна невъзможното. Не знам как да ти се отблагодаря.
— Хайде стига, че ще заприличаш на лъстивия дон Илуминато — засмя се тя.
Колко хитри и изобретателни са жените. Ненапразно народът е казал: „От жената само туй да искаш — акъл да ти дава!“ За операцията „собственик на фотографско ателие“ мъжете биха повикали на помощ цяло детективско бюро, а ето че една млада жена се справи за час, и то как се справи — блестящо! Не е толкова важно кой е платил на дона. Важното е, че отпадна последният аргумент — чиниите са се появили след земетресението. Приблизително след около две седмици.
Донесоха рибното блюдо — на квадратната табла имаше над десет разноцветни плоски чашки, напълнени с всичко онова, което шава в чашата на Средиземно море. Деликатесите бяха пикантни, солени, лютиви, пържени, варени, печени — изобщо биха стигнали за цяла компания чревоугодници.
— Да пием за успеха ти, Антонела бела — предложих и вдигнах чашата.
— За първата точка под кодовото название „сатирът дърт пръч“. А от разсеяност аз изпълних и точка втора — „Пеещата планина“.
Тя извади от чантата си тетрадка, свита на руло. Пихме от студеното киселеещо вино. После разгънах тетрадката. Заглавието бе подчертано с червен флумастер: „За Пеещата планина“.
„Всичко изцяло е разположено вътре в планината. На повърхността се намират само метеорологичната станция, радиолокаторите, площадките на вертолетите, техническите служби, спортният комплекс с двата басейна, столът, дансингът и барът…“
— Каква е тази история с лейтенант Уорнър? — попитах, прелиствайки тетрадката.
Тя повдигна веждите си:
— Твърде оскъдни са ми сведенията за този случай. Разправят, че по време на взрива в Пеещата лейтенантът здравата се изплашил, даже изпаднал в истерия. И като че ли отначало всичко се разминало. Но през деня, когато вече се бил върнал в Палермо след дежурството, той полудял. Изскочил от киното и хлипайки: „Те пълзят! Те пълзят!“, се изкатерил на близката акация. И там пял псалми, докато пожарникарите не го свалили.
— Сам ли е живял на базата или със семейството си?
— Там не живеят семейства. Наемат квартири тук или в Агридженто. В най-разкошните квартали. Неженените офицери също предпочитат цивилизацията по време на почивката между дежурствата. А дежурят през седмица.
— Извинявай, Антонела, така и не разбрах той със семейството си ли е бил или сам?
— Със семейството си. По-точно с жена си. Когато го откарали от тука, и тя си заминала. Повече не са се връщали.
— Да знаеш къде са го изпратили?
— Никой не знае със сигурност. Като че ли в къщи, в Америка. Казват, че уж там бил оздравял.
— Излиза, че преди седем години… седем години… — бавно изговорих думите, като разбирах вече, че следващият ми въпрос ще бъде един от най-важните за разгадаването на дяволиадата. — През кой месец, Антонела?
— През април. Някъде към края. Винченцо обеща да уточни.
— Не е задължително. Кажи по-добре кога ги уволниха?
— Сутринта след земетресението в Сигона. Дори не са ги пуснали зад портала. Обяснили им, че ги уволняват поради закриване на базата.
Иззад Монте Пелегрино — Лебедовия нос — започна да се очертава силуетът на самолетоносач. Над него в небето бяха увиснали два вертолета, които оттук приличаха на невинни бръмбарчета.
И си мислех: някога, след хилядолетия, мои колеги археолози ще извадят от дъното ръждясалия скелет на самолетоносача и ще се чудят на жестокостта на предните си, които са правели такива смъртоносни бронтозаври, вместо да украсяват Земята си с дворци и градини. Впрочем след хилядолетия от бронтозавъра няма да остане нищо — водата ще го разтвори без остатък.