По лицето й премина спазъм. Тя го закри с ръце, сякаш някой й бе зашлевил плесница.
— Само не това! Никога! — изхлипа тя. — Не, да не си посмял, кожодер такъв! С кирка, с лопата в човешките души! Не! Копай си в своите могили, в скапаните си вехтошарски ями, но не закачай нас, живите, чу ли! — Тя грабна чантата си, прескочи през парапета и хукна по улицата, като се блъскаше в изплашените минувачи.
Аз още дълго седях на масата под учтивите погледи на свикналите е всичко сервитьори… Вълната на прииждащия кошмар… Бавно задвижващата се вълна…
И отново се обърнах към Белоснежната:
— ЕОНА, УБИЙЦИТЕ ОТ ПЕЕЩАТА ПЛАНИНА ТРЯБВА ДА БЪДАТ УНИЩОЖЕНИ!
— ОЩЕ НЕ СМЕ ПРИКЛЮЧИЛИ СЪС СЪБИРАНЕТО НА ДОКАЗАТЕЛСТВАТА.
— ЕОНА, НИМА НЕ ВИЖДАШ, ЧЕ ЧАШАТА НА СТРАДАНИЯТА Е ПРЕПЪЛНЕНА? НАИСТИНА ЛИ НЕ ВИЖДАШ? ТА ТЯ ПРЕЛИВА!
— ПОМНИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО НА ДРЕВНИТЕ: БЕЗ ДА ИЗПИТАШ ЗЕМНИТЕ СТРАДАНИЯ, НЕ МОЖЕШ ДА ОТКЛИКНЕШ НА СТРАДАНИЯТА НА ЗЕМЯТА.
— ЕОНА, КАКВИ БЕЗОБРАЗИЯ СТАВАТ НА РАКЕТНИТЕ БАЗИ?
— ПОМНИ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО НА ДРЕВНИТЕ: ИЗМИСЛЯЙ И ПРАВИ КАКВОТО ИСКАШ, НО СЕ ПАЗИ ОТ ВЪЗМЕЗДИЕТО!
— ЕОНА, ИСКАМ ВЪЗМЕЗДИЕ!
9. Пеещите люспи
— Антонела, моля те, изслушай ме!
Насреща — само сигналът на централата. Тя затваряше телефона още щом чуеше гласа ми. Дали да се опитам да я намеря в къщи, за да се разберем? В Сицилия не се ходи на гости без покана.
На третия ден след като бе избягала презглава от ресторанта, забелязах в бара на „Златната раковина“ Марио. Той бе заседнал да ме чака още от обяд пред бутилка уиски. Хлътналите му бузи бяха обрасли с черна четина. Гледаше изпод вежди, без да вижда. „Разбрал е за смъртта на Катерина“ — сетих се веднага и го поведох към моята стая.
Какво си направил с Антонела? Защо плаче от тъмно до тъмно? — попита ме мрачно той. — Ти, прелетна птицо, си позабравил някои неща тук. Тя си има мъж. И брат. Знаеш ли как се постъпва при нас с неучтивите кавалери? Независимо от предишните ти заслуги, спасителю мой.
С големи усилия успях да го накарам да седне в креслото и да се укроти.
— Марио, аз самият не разбирам нищо. Единственото лошо, което направих, преди тя да се разстрои, бе въпросът ми дали са се раждали уроди в семействата на тези, които са работили в американската база. Не допусках, че ще го вземе така присърце. Извинявай, но нищо друго не съм направил на Антонела.
Той ме помоли да му дам нещо за пиене. Налях половин чаша водка и той я обърна на екс. Задави се. После заговори, но вече по-меко:
— Представи си, че не моята, а твоята сестра е раждала два пъти уроди. Как би се чувствувал ти, спасителю?
Изроди от Антонела? Нейната красота, отгледана в люлката на времето от красотата на небето, морето, планините и лесовете, нейната красота, която сама, както ми се струваше, подчинява облика на земните простори на законите на прекрасното, нима може нейната красота да се прероди в нещо безформено и безобразно? Ако природата започва да се самоизтезава, то защо го прави? Или заради какво? Нейната красота…
И тогава се опомних, внезапно разбрал, че започвам да мисля за Антонела като за Белоснежната.
— Сестра ти не ми е казвала нищо за децата си, повярвай — опитах да се оправдая.
— Едва ли някой би пожелал да се хвали със сраснали се мъртви близнаци? Или с младенец като кълбо с хипопотамови крайници. Да, на хипопотам… Той се роди преди четири години… На Антонела й казаха, че също е мъртъв. Но той е жив! В пансиона на Монте Пелегрино. Понякога прескачам дотам. Нося му бонбони. Казва се Колос, проговори на половин година и с въпросите си ще вкара всекиго в задънена улица. Но, света мадона, колко е ужасен! Ако го видиш, не можеш да не заплачеш.
— Искам да го погледна.
— Кога?
— Да речем, още днес. Възможно ли е?
Той се позамисли, после потвърди:
— Времето е удобно. Началството на пансиона вече си е отишло. Но за какво ти е притрябвало това, спасителю?
— За същото, за което и на тебе — отвърнах аз.
Слязохме долу. В бара купих две кутии шоколадови бонбони. Качих Марио в колата. Пътьом свихме към бензиностанцията. Сенките на кактусите и на пиниите подобно на островърха ограда ограничаваха пътя от едната страна. Те се бяха прицелили като копия в тъмносиния залив с пищните дантелени вълни. Показа се горичка от ниски дъбове и ние свърнахме от асфалта към нея. Скоро лъкатушещата просека ни отведе до стръмен хълм, откъдето се видя висока желязна ограда, обрасла с асми, а зад нея — сива двуетажна сграда с решетки на прозорците.
По съвета на Марио спрях колата на хълма и продължих пеш. Той остана, защото не искаше старшата сестра, която според него бе доста свирепа, да го вижда пиян.