Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

Вглеждах се в небето, в очертанията на вечно цъфтящата градина на съзвездията и мечтаех как ще намеря Белоснежната. Легендата за нея чух за първи път от слепия старец Ануар…

Тя е била единствената жена на могъщия уйгурски владетел на крепостта при завоя на реката. Белоснежната пристигнала от далечните славянски земи, където ходил да се сватосва уйгурският, владетел и хиляда коня били натоварени с дарове — и килими от Багдад, и искрящи като паунови опашки коприни, и венециански дантели, и брокат, и индийски орехи, и кардамон, и слонова кост, и сандалово дърво, благоухаещо като дърветата в рая. Да, хиляда коня били натоварени с дарове, защото славата за хубостта на Белоснежната се разливала както пролетните води по лика на земята — до стените на Цариград стигнали вълните на славата, до скалите в Нормандия, до ледените планини в Югра, където хората нямат глави и подскачат на един крак, облечени в кожи от мечки, рисове и росомахи. И щом владетелят видял невестата, предложил без никакви колебания конете и даровете и се поклонил ниско на баща й — отрано побелелия княз, и като завършек спечелил двубоя със сина на хазарския каган, пристигнал от своя Итил също не без дарове. Красив бил и с остър поглед червенокосият хазарин, надменно показвал орловия си профил, с камшика си играел, но не му стигнал барутът — през крепостния ров успял да прескочи уйгурският владетел на своя арабски жребец, и дори докато прелитал над рова, смогнал да измъкне лъка си и стрелата си да изпрати точно в средата на сребърното пръстенче върху дървената конска глава над палата. А червенокосият така си и останал в рова с пречупен гръбнак.

Завърнал се владетелят от далечните земи — щастието на младоженците нямало край. И се чудели уйгурите — колко блясък придала на величието им чужденката, дъщеря на далечните снегове. Разцъфтяла крепостта на завоя на реката с дворци, а на покривите на дворците се полюшвали от вятъра — каква наслада за погледа! — невиждани дотогава цветя.

Мелели зърно воденици — също чудо невиждано до тези дни на река Чарин. Сякаш изпод земята изникнали чудни занаяти и прииждали, привлечени от зова на Белоснежната, поети, певци, изкусни шивачи, звездобройци, преписвачи на древни книги, дори от Индия дошли килимари с маймунки на рамо, поклонници на безтегловната като ангелско дихание стихия — огъня. Всеки от тях намирал радушен прием и защита в Бекбалък — крепостта на завоя на реката.

Но дочул за хубостта на Белоснежната самият китайски император. И изпратил бързоходци със заповедта чужденката да се представи пред височайшите негови императорски очи. А в замяна на това той благоволява да предложи на уйгурския владетел вечен мир и своята височайша императорска милост. Тежки грижи налегнали владетеля — лесно ли е с войнството на Небесната империя да си имаш работа? А докато той тънел в грижите си, бързоходците получили самоличния отговор на Белоснежната, при това той бил толкова дързък, че един от пратениците тутакси посинял и издъхнал от сърдечен удар.

Сама ли сърната връхлита връз злата стрела?
— Не, стрелата в сърната забива се устремено зла.
Сама ли гугутката каца в ръцете на своя ловец?
— Не, ловецът залага капани с ръце на хитрец.
Нима царят риба самичък поднася се в дар?
— Не, рибарят със мрежа улавя рибата цар.

О, свещени господарю! Да учиш стария е все едно да лекуваш мъртвия. По-тънка от нишките на лунната светлина стана нишката на твоя живот. За какво са ти гугутките, сърните и царят риба? Скоро ти самият ще станеш плячка на Ловеца от Преизподнята, от чиято стрела досега никой не е избягал.

Възвеличават те съвсем до небесата
ласкатели в страните покорени.
Който до шията е във водата,
вода не проси, о, благословени.

… Две години несметното императорско войнство обсаждало крепостта на завоя на реката, но не смогнало да я превземе. И тогава, месец след като свалили обсадата, изпратили шпионин. Преоблечен като търговец, той успял да измами бдителността на стражата, изкатерил се на едно дърво близо до двореца и оттам пронизал със стрела Белоснежната. И не с обикновена стрела, а с отровна, и на опашката на стрелата върху копринена лента играели танца си йероглифи — червени, сякаш с кръв изписани:

Нека стрелата лети към сърната!

Обезумял от мъка, владетелят ридаел безутешно. И заповядал да балсамират любимата му и да я положат в кристален ковчег. Под страх от смъртно наказание никой не смеел да влезе в мавзолея на Белоснежната, където владетелят се уединявал в часове на душевни терзания. Куполът на мавзолея с инкрустираните по него скъпоценни камъни като звезди наподобявал звездното небе. По стените му изкусни гравьори изписали стиховете на убития от скръб съпруг: