До мен върху започналата да ръждясва решетка бе замрял жълто-зелен гущер със синя глава. С една глава. От никого и от нищо необезобразен. С четири крачета с по пет пръста. С две надлъжни бразди по цялото му покрито с рогови люспици тяло. Както ослепеният от Одисей великан Полифем внимателно опипва овцете, преди да ги пусне в пещерата, така и сляпата природа милиони години наред размножава живите твари, съблюдавайки строгото подобие във всеки вид и род, във всяка екологическа ниша. И този гущер по нищо не се отличаваше от гущера, чиито отпечатъци бях открил в утайки от мезозойската ера близо до Бекбалък. От време на време той изстрелваше тънкия си език в едва забележимите мушици и тогава аз чувах нежни шумолящи звуци, сякаш песента на тръстики под вятъра… Но не, звуците идваха не от гущера, а се прокрадваха оттам.
Отново погледнах между лозовите листа. Към мен бавно се приближаваше кълбо на подпухнали трипръсти лапи, увенчано от по-малко кълбо — глава без уши и коса. Двете кълба изцяло бяха обнизани от рогови люспици в преливащи се цветове. От кафявата широка дреха се подаваха ръцете — също къси и с по три пръста. При всяка негова крачка люспиците издаваха звуците, които аз бях оприличил на песен на гущера или на тръстиката.
Той спря до стеблото на едно алое на три крачки от мене и тихо каза:
— Виждам те през лозовите листа. От мен никой не може да се скрие. Ти също си с една глава. Какво правиш тук?
Изведнъж в съзнанието ми изплува Сигона и онази нощ с червената светлинка над Пеещата планина, и сянката, която събираше страшните дарове на Земята. И му отвърнах също тъй тихо:
— Аз чакам.
— Кого чакаш?
— Онзи, който задава трудни въпроси.
— Как се казва той?
— Колос.
— Аз, аз съм Колос! — зарадва се той и се потупа с лапичка по гърдите.
— Знам. И съм готов да отговарям.
— Говори още по-тихо. Да не чуе леля Франческа, виждаш ли онази, която дреме под чадъра. Иначе ще ме изгони оттука. При това и ще ме накаже — ще пусне пердетата на прозорците и няма да ми позволи да гледам през нощта звездите. Отговори: защо гледат към звездите?
— Те са красиви. Като светулки летят в небето. Само че много нависоко. И са толкова, че не могат да се преброят.
— Моля те, не се шегувай с мене. Аз не съм ти глупавата сирена Юдит или бавномислещият циклоп Бруно. Аз съм Колос. И знам, че звездите са кълба от плазма, гравитационен кондензат от водород и хелий. Те се раждат, живеят и умират, както всичко във Вселената. Когато остареят, се превръщат или в неутронни звезди, или в бели джуджета, или в черни дупки. Съществуват понятията звездна еволюция, звездни подсистеми, звездни каталози — най-древните са съставени от Хипарх, температурни скали на звездите и така нататък. „Твърде много са“ и „не могат да се преброят“ не е отговор. С невъоръжено око от Земята могат да се различат около две и половина хиляди звезди до шеста звездна величина, предимно около Млечния път. Отговори: върху колко от тях може да съществува живот?
— Чувал съм, че в нашата Галактика има около милион цивилизации — казах не съвсем уверено. — Животът е вездесъщ. Както семената на земните растения се разнасят от вятъра на хиляди километри, така и микроорганизмите — от планета на планета, от звезда към звезда.
— Да допуснем, че си прав. Те наистина се пренасят. С кометите, с метеоритите, от налягането на звездната светлина. Но ти знаеш ли каква доза рентгеново и ултравиолетово облъчване получават при тези пътешествия? Десетки хиляди пъти по-голяма от смъртоносната. Ето защо вероятността за такава панспермия е равна на нула. Дори да предположим, че животът се самозаражда, то и тогава шансът да се появи живот е нищожен.
— И все пак на Земята се е появил разум — рекох тихо.
— При изключителни условия. Животът е възникнал в океана, впрочем наличието на океан може да се допусне на коя да е планета. Технологичната еволюция обаче е възможна само върху твърда почва, затова морските животни са изпълзели на сушата. Но преди това лунните приливи са ги научили да дишат. Съгласен ли си, че подобна планетна ситуация е изключение. Кой ще се закълне, че ние не сме сами във Вселената? Защо мълчиш?
— Не сме сами, Колос — настоях аз.
— Имаш може би предвид загадъчните сигнали от пулсарите? Или излъчването на радиовълни от декаметровия обхват от Юпитер? Закономерността при върховете на рентгеновото излъчване от Космоса във времеви разрез? Да се придържаме към презумпцията за естественост, докато не се докаже обратното. Но отговори, ако няма кого другиго да попитам в цялата Галактика: какъв съм ти аз?