С какво ще завършат тези необикновени събития? Кои са всъщност нощните нападатели?
Директният телевизионен репортаж от площада на Свободата ще започне около пладне. Група наши специални кореспонденти събира материали за вечерното издание.“
През три стъпала изхвърчах по стълбата на ресторанта, където закусвах, и се втурнах при Учителя, пъхнах под носа му вестника с неясната снимка на нещо закръглено до статуята на Свободата, изхриптях: „Четете! Четете!“ — и се понесох надолу към телефонния автомат.
— Марио го няма — чух уморения глас на Антонела.
— Антонела, само не прекъсвай — предупредих задъхан. — Чете ли сутрешните вестници? Веднага ги прегледай! На всяка цена трябва да намеря брат ти.
— Още не се е върнал от нощен риболов. Отиде заедно с мъжа ми — с леден глас отговаряше тя.
— Предай на Марио, като се върне, да не излиза никъде! Ще се обаждам всеки час.
— Може и всяка минута, все едно ми е.
… В писанията на някого от древните, струва ми се при Светоний, бях чел за загадката на внушителните тълпи, които се събират веднага след смъртта на велики държавници. Точно такава бе и тълпата на площада на Свободата. Когато стигнах там, бяха се събрали над триста хиляди и все още прииждаха: корабостроители, ученици, моряци, селяни от близките села в празнични костюми от син шаяк и с островърхи шапки, здраво хванали под ръка набръчканите си жени в домашнотъкани рокли от козя вълна и с шарени кърпи на гърба. Най-вероятно те бяха пристигнали за своя празник рано сутринта и сега очевидно не разбираха какво става и само мълчаливо стояха и гледаха към статуята, където блестеше на слънцето куполът на апарата, с който бяха дошли пратениците на самия сатана. Впрочем към купола гледаха всички, а момчетата дори се осмеляваха да мятат камъни по него, въпреки строгите подвиквания на карабинерите.
Дойде пладне. Марио не се връщаше. Вече и улиците, и преките около площада бяха претъпкани с хора. Няколко пъти високоговорителите приканваха всички да се разотидат по домовете и да включат телевизорите — започва предварителният разпит на престъпниците от следователя по извънредно важните дела синьор Конти.
— На нас ги дайте! Без следствие ще ги разкъсаме! — провикна се юношески глас. Вълната на възмущение обхвана тълпата. Никой не помръдваше от мястото си. От кафенето до мен изнесоха телевизор и го монтираха върху табуретката, качена на масата пред витрината.
… Той наистина приличаше на шапка — този странен пришълец, замрял върху трите си подпори със самолетни колела накрая. От подпорите се проточваха дълги вериги до камионите. Плътният обръч на карабинерите не даваше възможност да се разгледат детайлите на конструкцията. Говорителят преразказваше добросъвестно подробности около загадъчните нощни събития, но за лазерни пушки в ръцете на небесните гости вече не ставаше дума.
След това на екрана показаха просторно, добре обзаведено помещение с портрета на Гарибалди в цял ръст. Това беше кабинетът на шефа на полицията. От едната страна на дългата тъмнокафява маса седяха солидни синьори с нашивки и ордени на мундирите. От другата страна — двама с белезници, под бдителното око на изправената до тях охрана. Плътна верига от карабинери разделяше масата и тълпата от настървени репортери.
Но ето че смениха ракурса и в един от престъпниците аз познах Марио…
Следователят: И така вие, лейтенант от армията на САЩ Аймън Нюхаус, твърдите, че днес в два часа след полунощ сте станали жертва на терористичните действия на две неизвестни на вас досега лица, едното от които е италианският поданик Марио Калавати, седнал вдясно от вас.
Нюхаус: Точно това твърдя.
Следователят: Пояснете мисълта си.
Нюхаус: Около два часа през нощта започнах да загрявам мотора на моята „медуза“, така на базата наричахме нашия летателен апарат. Всеки момент трябваше да се появи вторият пилот, но нещо се бе забавил в стола. И изведнъж в кабината се втурнаха двамата терористи. Като ме заплашваха с нож, принудиха ме да излетим с „медузата“ и да държим курс към Палермо. Подчертавам, че всичките ми по-нататъшни действия — подпалването на двуетажната сграда и на дървения подиум на площада — са били извършени по заповед на терористите.
Следователят: Какво ще кажете за това, Марио Калавати?
Калавати: Той казва самата истина, синьор. Трябва да призная, че първоначално отвличането на летящата чиния не влизаше в нашите планове. Ние се промъкнахме тайно в базата с единствената цел да направим няколко снимки на този дяволски апарат. Колко беди донесе той на Сицилия!