В самота доживял своите дни безутешният владетел. И като всичките си предци, непрестанно воювал с императорското войнство и не знаел в битките си пощада.
Градът, както повечето селища, които разкопавахме, бил разрушен до основи в древността. Към края на юли обозначихме останките от дворцовите стени, а на западната страна върху нисък хълм с розова глина открихме кръгъл строеж с диаметър около шестдесет метра — най-вероятно обсерватория, а не обор, както смятахме първоначално, преди да намерим силно пострадалата от огъня астролабия.
Поради изключителната горещина и сухост на въздуха границата между светлината и сянката изглеждаше осезаема, просто ти се искаше да я пипнеш с ръка. По пладне беше невъзможно да се гледа към небето — така режеше очите. Понякога в далечината над пясъчното възвишение се очертаваше грубо моделиран мираж: крепостни стени с джамии, които се отразяваха в синьото око на езерото, и сякаш езерото, крепостта и езерната й сянка се бяха заклели да бъдат винаги неразделни, триединни в това фантасмагорично сцепление. Не знам защо, но това видение ме дразнеше. Още повече дразнеше (всички, а не само мен) това, че от средата на август се лишихме от тишина. По-нагоре от нас по течението на Чарин, вдясно, в древното изсъхнало корито на реката се извиси сондажна кула. Там ни денем, ни нощем нямаше спокойствие. Седмица след като бе започнало досадното тракане, подир обяд се грабнахме с момчетата да отидем дотам, та да видим какво представлява това чудо, и да си кажем право, здравата се позамислихме. Работата на сондажниците ни се видя не просто тежка като нашата, а направо каторжна. И въпреки това, докато въртяха своите тръби, сонди и въжета, те се шегуваха, даже и по наш адрес. Накрая отгоре слезе по желязната стълбичка мургаво момче уйгур, цялото изцапано със солидол.
— Защо идваш без покана? — попита той високо, но думите изговаряше бавно и с акцент. — Защо ни пречиш на работата? Ако нямаш какво да правиш, вземи, че ни помогни.
Той беше слаб и жилав като мене, но с белег — липсваше горната част на дясното му ухо. Такива неща се случват с момчетата, когато се учат да мятат ножове. На мене например с обущарски нож ми е срязано лявото стъпало. Странно защо, но веднага ми стана симпатичен. Казваше се Мурат. И той като мене искаше да спечели някоя пара през ваканцията, само че при сондажниците имаше и надбавки — за отдалеченост, за липса на вода, за наднормено — и излизаше тройно по-голяма заплата. Ние с Мурат бързо се сприятелихме и често вечер се плискахме в реката, където си бяхме заградили с камъни вирче. Той ме научи да ловя на вмирисано месо вкусната риба маринка. Отвътре тя има тънка ципа, черна като индиго. Ако не одереш ципата — умираш от отравяне. А главите на маринките дори и чакалите не ги ядат — също са много отровни.
— Мурат, откъде си родом? — попитах го веднъж.
— Ами сега вече от Чарин — загадъчно ми отвърна той, след като помисли малко.
От учудване подсвирнах като мармот.
— Че и аз съм живял в село Чарин! Цели четири месеца. След шести клас. Познаваш ли слепия старец Ануар? Какво, съседи сте? Охо! Сигурно и легендата за Белоснежната си чувал? И не само в Чарин? Че как не сме се запознали с тебе?
— Аз бях при Съзерцателите на небесата.
— Ти ли? При астрономите? Значи си идвал и при нас в Алма Ата?
— Никъде не съм бил освен в Чарин — мрачно каза той и се отправи към сондажната кула. Изобщо имаше у нето много необясними неща. Той не познаваше редица обикновени вещи, сякаш живееше в по миналия век. Ни веднъж не чух от устата му думи като телевизор, хладилник, спътник, синтетика, компютър. В замяна на това, когато сондажниците свършиха храната, той метна на рамо пушката си (между другото тя беше кремъклийка — такива само в музея можеш да видиш) и се скри в саксауловите храсталаци. След час довлече по пясъка закачен на две пръчки ячък глиган — не по-малко от шестдесет килограма.
— А ей онзи ястреб можеш ли да уцелиш? — не измислих нищо по-умно да попитам аз, докато опипвах глиганските зъби. По онова време повсеместно се бе разразила кампанията за пълното унищожаване на всички хищници и един препариран ястреб добре би украсил кабинета на нашия декан, където вече събираха прах десетки остроклюни врагове на човешкия род.
— Това не е ястреб, а млад брадат орел. Орлите не бива да се убиват. И рижавоглавия сокол също, и красавицата дропла. Когато избият всички орли и хората ще измрат — чул ли си това странно предсказание? В природата никой не трябва да се убива.