— С изключение на охранените глигани — стъпих с крак върху животното секач.
— В другия си живот ще стана глиган и той ще ме убие — сериозно отвърна Мурат.
— А камък не се ли боиш да станеш на оня свят — надсмях му се аз. — Опитай се да уцелиш белия камък на склона. — Много ми се искаше да видя в действие музейния му огнестрелен експонат. Но Мурат отсече:
— Ще ни потрябват още тези патрони.
Запознах Мурат с Учителя и за мое голямо учудване след седмица немногословният уйгур започна да върви след него като сянка. Самолюбието ми чувствително бе засегнато. Оказа се, че по разказите на Мурат Учителя записваше източни легенди и митове, а самият Мурат учеше от него руски език.
Към средата на септември разкрихме няколко дворцови стаи, арсеналната кула, конюшнята, бани с двуметрови кани, наистина от каните бяха останали само одимени чирепи, библиотека с жалки остатъци от овъглени манускрипти. Към библиотеката имаше две стаи с неизвестно предназначение.
— Най-вероятно е да се били спални — предположи Учителя.
— А къде да търсим мавзолея. Нали не може да е бил извън крепостните стени?
— Не ти дава покой Белоснежната. Такива легенди те карат под всеки хълм да виждаш Партенона. Но легендата си е легенда. За стотици години събитието обикновено се украсява с такива подробности, че от самото него нищо не остава. А още повече, когато… — той се усмихна и нарисува с пръчка върху стената на изкопа женски профил — в историята е замесена и красива дама.
— Сергей Антонович, но с такива мисли в главата вие не бихте открили гробището на стегоцефалите, нито Златните дворци на Орхон — разгорещих се аз.
— Освен посочените, Олег, аз съм участвувал още в тридесет експедиции. Но крупните открития, за щастие, се случват рядко. Казвам за щастие, защото след тях не можеш да намериш покой.
… Къде ли би могъл да бъде мавзолеят? На дворцовия площад? Едва ли неутешимият владетел би изградил гробницата на любимата си там, където се суетят много хора и цвилят коне. Може би редом със своя мавзолей? За него нищо не се знае. Може да е бил построен и в Града на мъртвите, но гробищата все още не бяхме намерили. До библиотеката? Ако се съди по множеството изгорели книги, владетелят по време на почивките между походите е прекарвал доста време в четене, а прекомерното знание усилва скръбта. Неизвестно защо, но ми се струваше, че последното пристанище на Белоснежна е било до обсерваторията, дори вътре в нея. Въображението ми услужливо рисуваше самотния старец, взиращ се в звездната небесна пустиня, където Пегас лети редом с Орела и Лебеда срещу безстрашния Персей, държащ обвитата със змии глава на горгоната Медуза, където Драконът се прокрадва към Воловаря, около когото четири звездни вълка гонят три овце и когато ги настигнат, Вселената ще се свие в кълбо. Но още е силен Херкулес и Китът раздухва бури по Млечния път, и старецът слиза по мраморните стъпала при онази, заради която е прелетял с буйния си жребец над крепостния ров.
Споделих тези свои мисли с Учителя. Той одобри плана ми: първо да изкопая кладенец и от него да прекарвам пробни странични ходове.
Ровех с лопата червеникавата земя, без да изправям кръст. Наближаваше сезонът на дъждовете. Първите два прохода (на север и на запад) не дадоха нищо: единият се срути, а другият опря в скала. Копаех дори и нощем, тайно от всички, на светлината на газена лампа. Понякога правех почивки и изпълзявах навън, за да глътна свеж въздух. Недалече дрънчеше сондажната кула, осветена с гирлянди от лампи. Там също гризяха глината и гранита и може би бездушната сонда отдавна вече бе пробола гърдите на Белоснежната. Виеха чакали, обърнали дългите си муцуни към лунния фенер. Пригласяха им дивите котки. Вятърът донасяше мириса на хилядолетни чергарувания. Някога оттук е минал Марко Поло и също е слушал тези звуци, усещал е този мирис, за да може по-късно, измъчван в плен, да разкаже без всякакви украшения за изстраданото и преживяното от него и да обезсмърти името си — о, не със званието член на великия съвет на Венеция и не с подвизи в братоубийствената война с Генуа, а с простодушното повествование за земи непознати, от което не се е отрекъл дори и на смъртния си одър и в което е съумял да каже добри и правдиви слова за Русия, която никога не е виждал. Привет на теб, праведни страннико, от местността на Джейраните!…
Една нощ лопатата ми опря о каменен зид. Камъните приличаха на тънки тухли, бяха обрасли с мъх, недокоснати от пламък и плътно прилепнали. Върнах се по прохода в кладенеца и взех лост. Още първите удари отекнаха със странен подземен шум. Сърцето ми се качи в гърлото. „Значи там, зад зида е празно пространство“ — тази мисъл ме изгори. Струваше ми се, че е изминала цяла вечност, докато един от камъните поддаде и падна в краката ми. От дупката, която се образува, миришеше на застояло и на още нещо непознато — остра и дразнещо. Внимателно извадих няколко камъка и пъхнах ръката си в отвора. Тя увисна в празното пространство. Тогава взех лампата и се проврях в тъмното.