— Това е енкаустика — рисуване с разтопени бои. Тайната на тази живопис е изгубена. Така са изписвали фаюмските портрети. Руският емайл — финифтът — е доведена сестра на енкаустиката. А сега да се връщаме — каза Учителя.
Той взе със себе си портрета и една от книгите на древногръцки. Помоли ме да запуша отново прохода с камъни и да го засипя с глина. Когато се качих по стълбичката, той ме чакаше горе.
— Вие направихте много голямо откритие, Олег — сериозно ме погледна той. — Спомних си, че аз като вас на осемнадесет години намерих край Уст Цилма изкопаеми от юрския период. Тогава подскачах от радост.
А за втори път подскачах при лагера на берендеите.7
— Белоснежната бе намерена от цялата наша експедиция — за първи път възразих на Учителя. — Може ли за един ден да прескоча до Чарин? Ех, как ще се зарадва на Белоснежната слепият Ануар…
— Това ще стане по-късно, Олег, по-късно. Всичко е много по-сериозно. Утре сутринта отлитам за Алма Ата, трябва да уведомя академията. Ще се върна след два-три дена. Със снимачен екип за цветни филми. Няма да е чудно, ако и самият президент довтаса. Но нека се уговорим, Олег, до завръщането ми никому нито дума! Иначе тук ще стане вавилонско стълпотворение. И сондажниците ще любопитствуват, и районното началство ще се изсипе вкупом. Току-виж се събори сводът на гробницата. Единствената ни защита засега е мълчанието. Надявам се на вас.
— Дори и насън няма да се издам — обещах с пръст на устата. — И стълбичката веднага ще извадя от кладенеца и ще я скрия в храстите.
Подсвирна първият мармот. На изток багрите на небето ставаха все по-топли.
Веднага след закуска Учителя замина за Алма Ата. Състоянието, в което ме беше оставил, можеше да се назове с една-единствена дума — възторг. Не ме свърташе на едно място, непрекъснато подскачах за щяло и не щяло, разсичах въздуха с пръчка, а скрил се от чуждите очи на другия бряг на Чарин, запявах толкова високо, че да ме чуят и антилопите джейрани, и гущерите, сновящи по сгърчените стволове на саксаула, и младите орли, които не трябва да убиваме.
Тук в чест на Белоснежната започнах да съчинявам поема, в която се повтаряха следните редове: „И безкраен беше този тъй божествен есенен ден.“
Да, наистина бе безкрайно дълъг и аз, разбира се, не се стърпях и уж между другото на няколко пъти се доближавах до моя кладенец, като много съжалявах, че не мога веднага — в ей тази минута — да покажа на Мурат това чудо невиждано. За следващата вечер се бяхме наговорили с Мурат да ходим на лов и аз трябваше да намеря предлог да му откажа. За какъв лов може да става дума, щом бях длъжен непрестанно да бдя над Белоснежната!
Нощта се случи черна и безлунна. Планинските зъбери едва се очертаваха при бледото мъждукане на звездите, обгърнати в полупрозрачна пелена. Над планините като огнени вейки припламваха мълнии. Към полунощ въздухът стана гъст и тежък. Започна да прегърмява. Откъм реката се дочуваше странен шум. Обикалях между палатките, като търсех парче брезент или мушама, за да покрия кладенеца, ако завали дъжд. Вътре вече бях поставил на кръст няколко сухи летви. След като не намерих нищо подходящо, реших да пожертвувам своята палатка — все някак щях да изкарам нощта и във фургона, който ни служеше за библиотека. Палатката ми стоеше накрая, усамотена между храстите, и рядко имаше кой да ме навести, особено пък нощем. Какво бе учудването ми, когато се сблъсках лице в лице с Мурат пред палатката. Зад гърба му чернееше стволът на пушката.
— Олег, идва беда. Реката се надигна и вече носи камъни. Ще има земетресение. Или още по-лошо — сел.
Вдигай всички и бягайте нагоре, на хълма.
— Откъде разбра за земетресението? — учудих се аз. — Дори науката е безсилна да ги предскаже. Защо да тревожа хората?
— Събуждай ги всичките, събуждай ги, моля ти се! Мармотите, земеройките, мишките по залез изпълзяха от дупките си и тръгнаха нагоре. И змиите избягаха!
До тази нощ имах неясна представа за земетресенията — само от разказите на дядо. Като видя моята нерешителност, Мурат се вкопчи в мене с мъртва хватка и насила ме накара да вдигна всички. Докато заместникът на Сергей Антонович неохотно даваше указания, докато всички сънено пъшкаха, ругаеха и събираха раниците си, докато товареха на газката намерените в крепостта реликви, мина около час и половина. Звездите се скриха. Настъпи непрогледна тъмнина, която все повече се сгъстяваше като изстиваща смола. Чарин виеше. Изведнъж откъм планините прокънтя гръмотевичен взрив, сякаш се срути лавина. Като че ли циклопски каменни колела се затъркаляха надолу. Ударът на вятъра угаси огъня край сондажната кула, а искрите се усукаха в огнено въже.