И какво друго ни остава всъщност, освен да кукуригаме като петли? И който кукурига най-силно и най-продължително от другите, наистина става най-голям и най-велик в това бунище, което сме нарекли свят.
Аз обаче се отклоних. Всъщност исках да разкажа за нашия часовник.
Преди всичко покупката на този часовник беше приумица на жена ми. Веднъж бяхме на вечеря у Бъгълсови, а Бъгълс току-що беше купил часовник. Намерил го — така се изрази той — в Есекс. Бъгълс все „намира“ нещо. Застанал пред старинния креват с дърворезба, тежък близо три тона, той най-спокойно може да ти каже: „Бива си го, нали? Намерих го в Холандия.“ Сякаш го е намерил на пътя и го е пъхнал в чадъра, без никой да го види.
През цялото време Бъгълс дърдореше за своя часовник. А часовникът беше наистина чудесен — старинен, цели осем стъпки висок, стъпил здраво с гравираната си дъбова кутия на пода. Неговото звучно, басово, тържествено тик-такане беше приятен съпровод на разговора ни и сякаш изпълваше стаята с особен уют и достойнство.
Дълго обсъждахме покупката. Бъгълс говореше колко много му харесвал звукът на бавното, сериозно тиктакане и как, като останел сам с часовника в притихналата къща, изпитвал чувството, че води разговор със стар и мъдър приятел, който му разказва за някогашни времена, когато хората са били други и са живеели и мислили другояче.
Часовникът направи силно впечатление на жена ми. По пътя към дома тя беше замислена и мълчалива, а когато вече се прибрахме, каза: „Защо и ние да не си купим такъв часовник? Ще имаме в къщи един стар приятел, който ще се грижи за всички.“ На нея очевидно й се струваше, че той ще наглежда и малката.
Познавам един човек в Нортхемптъншиър, от когото купувам понякога стари мебели. Обърнах се към него и той ми отговори веднага, че разполагал тъкмо с това, което търся. (При него винаги се намира всичко. В това отношение ми върви.) Имал чудесен старинен часовник, какъвто отдавна не му бил попадал. Прилагаше снимка и подробно описание и питаше дали да ми го изпрати.
Като разгледах снимката и прочетох подробното описание, реших, че точно такова нещо ми трябва. Писах му: „Изпратете го незабавно.“
След три дни на вратата се почука. Това, разбира се, се е случвало и друг път, но аз го разказвам само защото има връзка с часовника. Прислужницата ми съобщи, че вън ме чакат двама мъже и аз излязох.
Бяха носачи. Като погледнах разписката и разбрах, че ми носят часовника, казах небрежно: „Ах, да, качете го горе.“
Носачите възразиха, че за съжаление не знаят как да го качат горе.
Слязох долу заедно с тях и видях един, приклещен напряко на площадката сандък. Първото ми впечатление беше, че това е същият сандък, в който някога е била докарана в Лондон Иглата на Клеопатра (Иглата на Клеопатра — обелиск, пренесен в началото на 19-и век от Египет и поставен в Лондон на булеварда край Темза. — Б. пр.). Те казаха, че това било моят часовник.
Донесох брадва и лост, наех още двама яки безделници и петимата поработихме здраво около половин час. Най-после сандъкът отстъпи пред нашите усилия, след което движението по стълбището беше възстановено за радост на останалите наематели.
Качихме часовника горе, сглобихме го и аз го поставих в един ъгъл на трапезарията.
Отначало часовникът проявяваше много голяма склонност да се поваля напред и да пада върху хората, но аз не жалех пирони, винтове и дъсчици и най-сетне стана възможно да се живее с часовника в една стая. Аз обаче бях изтощен до смърт и като превързах раните си, легнах да спя.
Посред нощ жена ми ме събуди, силно разтревожена от обстоятелството, че часовникът ударил тринайсет пъти и ме попита на кого от близките ни според мен това предвещава смърт.
Отговорих й, че не зная, но се надявам да се отнася за кучето на съседите.
Жена ми упорито повтаряше, че според нейното предчувствие щяло да умре нашето детенце. И нищо не беше в състояние да я успокои. Едва когато се наплака хубаво, тя заспа.
Цялата следваща сутрин й внушавах, че сигурно е сбъркала броя на ударите, докато успях да я накарам да се усмихне. Вечерта обаче часовникът пак удари тринайсет пъти.
Страхът я връхлетя с нова сила. Сега вече беше твърдо уверена, че и малката, и аз сме обречени и че скоро ще остане бездетна вдовица. Опитах се да обърна всичко на шега, но това още повече я натъжи. Каза ми, че сигурно и аз мисля като нея, а само се преструвам, за да я успокоя, но тя щяла да посрещне храбро ударите на съдбата.
Най-много обвинения отправи към Бъгълс.
През нощта часовникът не пропусна да направи мрачното си предсказание. Тоя път жена ми реши, че то се отнася до леля й Мария, но очевидно се примири с това. Продължаваше обаче да съжалява, че съм купил часовника и се чудеше дали някога ще се излекувам от безумната си страст да пълня къщата с всякакви глупости.