— Предполагам не мислиш, че…
Той ме прекъсна:
— Винаги се интересувам от хората, които откриват трупа.
— Но това момиче беше полудяло от страх! Ако я беше чул как пищи…
Той отново ме изгледа насмешливо и повтори, че била много хубава.
— А ти как се оказа на „Уилбрахъм Кресънт“, Колин? Наслаждаваше се на викторианската архитектура ли? Или си имал някаква цел?
— Имах цел. Търсех номер шейсет и едно. И не можах да го открия. Може би не съществува?
— Съществува. Номерата стигат до осемдесет и осем, ако не се лъжа.
— Но, Дик, аз стигнах до номер трийсет и пет и „Уилбрахъм Кресънт“ просто свърши.
— Външните хора винаги се объркват. Ако беше свил надясно по Олбани Роуд и след това още веднъж надясно, щеше да попаднеш в другата половина на квартала. Къщите са с гръб една към друга. Дворовете са разделени с ограда.
— Разбирам — казах аз, когато ми обясни това особено географско разположение по-подробно. — Като прословутите лондонски квадратни площади. Например Онсло. Или Кадуган. Тръгваш от единия край и изведнъж името се променя. Дори шофьорите на такси се объркват. Както и да е. Значи съществува номер шейсет и едно. Имаш ли представа кой живее там?
— На шейсет и едно? Чакай да помисля… Да, би трябвало да е Бланд, строителят.
— О, Боже! Това не е добре — възкликнах аз.
— Какво, не ти ли трябва строител?
— Не. Не мисля, че ще ми влезе в работа. Освен ако… Може би е дошъл наскоро?
— Струва ми се, че Бланд е роден тук. Занимава се със строителство от години.
— Разочарован съм.
— И е много лош строител — каза Хардкасъл утешително. — Използва лоши материали. Къщите му изглеждат добре, докато не влезеш да живееш в тях — след това всичко започва да се разпада. Много често е на ръба. Мошеник е, но някак си успява да се измъкне.
— Няма нужда да ме изкушаваш, Дик. Този, когото търся, почти сигурно е стълб на праведността.
— Бланд се сдоби с много пари миналата година. По-скоро жена му. Тя е канадка. Дошла в Европа през войната и срещнала Бланд. Роднините й не искали тя да се омъжи за него и се отдръпнали от нея. Миналата година умрял някакъв неин чичо, чийто син загинал при самолетна катастрофа. Останалите наследници, изглежда, са умрели през войната, но във всеки случай госпожа Бланд се оказала единствената му наследница и той й оставил цялото си състояние. Струва ми се, че това е спасило мъжа й от фалит.
— Доста неща знаеш за този Бланд.
— Е, да. Данъчните служби проявяват сериозен интерес към хората, които забогатяват изведнъж. Питат се дали не шикалкавят и дали няма нещо нередно, а за да се уверят — проверяват. Провериха и Бланд, но всичко беше наред.
— В такъв случай — казах аз — той не ме интересува. Не ми трябва човек, който неочаквано е забогатял. Нещата са малко по-други.
— Така ли? Сигурен ли си в това?
Аз кимнах.
— А доведе ли нещата докрай? Или още не си?
— Дълга история — отговорих уклончиво. — Ще вечеряме ли заедно, както смятахме, или това убийство слага точка по въпроса?
— Не, няма проблем. В момента най-важното е задвижим машината. Трябва да научим едно друго за господин Къри. Ако успеем да научим кой е той и с какво се занимава, ще разберем и кой е искал да го отстрани от пътя си. — Хардкасъл погледна през прозореца. — Пристигнахме.
Машинописното бюро „Кавендиш“ се намираше на главната търговска улица, носеща величественото име Палас Стрийт. Както много други офиси и магазини в района то се помещаваше в преустроена викторианска къща.
Вдясно от нея имаше почти същата. Тя бе приютила „великолепният Едуин Глен — фотограф-художник“, специалист по детски портрети, сватбени тържества и така нататък. В подкрепа на това твърдение на витрината бяха изложени различни по размери снимки на деца от всякаква възраст — от бебета до шест-седемгодишни. Вероятно ролята им бе да изкушават любящите майки. Имаше и няколко двойки — смутени младежи и щастливо усмихнати момичета. От другата страна на бюрото за машинописни услуги се намираха канцелариите, отдавна заемани от старомоден търговец на въглища. Малко по-нататък старите викториански къщи бяха съборени и на тяхно място се издигаше блестяща триетажна постройка, на която пишеше: „Ориент. Кафе и ресторант“.
Изкачихме се с Хардкасъл по четирите стъпала, минахме през отворената пътна врата и като се подчинихме на табелата, окачена на вратата вдясно, на която пишеше „Моля влезте“, влязохме. Помещението не беше малко и вътре три млади жени усърдно пишеха на машина. Двете от тях не ни обърнаха внимание и продължиха да работят, а третата, която седеше на бюро с телефон точно срещу вратата, вдигна очи и ни погледна въпросително. Стори ми се, че смуче бонбон.