След като го намести така, че да може да говори, поинтересува се с леко носов глас.
Мога ли да направя нещо за вас?
— Госпожица Мартиндейл тук ли е? — Попита Хардкасъл.
— Мисля, че в момента говори по телефона…
— В този момент се чу изщракване, момичето вдигна слушалката, натисна някакво копче и каза:
— Госпожице Мартиндейл, двама господа искат да разговарят с вас. — След това вдигна поглед към нас и попита: — Може ли да съобщя имената ви?
— Хардкасъл — представи се Дик.
— Господин Хардкасъл, госпожице Мартиндейл. — Тя остави слушалката и стана. — Оттук моля.
Заведе ни до една врата, на която имаше медна табелка с надпис „ГОСПОЖИЦА МАРТИНДЕЙЛ“, отвори я и се залепи за нея, за да можем да минем.
— Господин Хардкасъл — каза и затвори след нас. Госпожица Мартиндейл, която седеше зад голямото бюро, вдигна поглед. Имаше делови вид, около петдесетгодишна, със светла червеникава коса и бдителни студени очи.
Тя изгледа първо Дик, после мен:
— Господин Хардкасъл?
Той извади визитната си картичка и й я подаде. Седнах на един стол с права облегалка край вратата и се престорих, че не съществувам.
Светлите вежди на госпожица Мартиндейл се повдигнаха с изненада и известно неудоволствие.
— Полицейски инспектор Хардкасъл? С какво мога да ви бъда полезна, инспекторе?
— Дойдох, за да получа информация, госпожице Артиндейл. Мисля, че ще можете да ми помогнете.
По тона на Дик разбрах, че възнамерява да действа със заобикалки и да упражнява чара си, но не ми се вярваше тя да се поддаде на нечий чар. Беше от жените, които французите наричат femme formidable2.
Огледах обстановката.
На стената зад бюрото бяха окачени снимки с автографи. На едната от тях разпознах госпожа Ариадна Оливър — писателка на криминални романи, която бегло познавах. С големи черни букви в долния край бе написано: „Искрено ваша, Ариадна Оливър“. „С благодарност, Гари Грегсън“ украсяваше друга снимка. Той беше автор на трилъри, умрял преди около шестнайсет години. „Винаги ваша, Мириам“ пишеше на снимката на Мириам Хог, чиято стихия бяха любовните романи. Сексът бе представен от снимка на оплешивяващ мъж с боязливо изражение на лицето, на която със ситни букви бе написано: „С благодарност, Арманд Левайн“. Имаше нещо общо между тези снимки. Повечето мъже държаха лули и бяха облечени в сака от туид, а жените имаха замечтан вид и носеха кожи.
Докато разглеждах, Хардкасъл задаваше въпросите си:
— При вас работи момиче на име Шийла Уеб, нали?
— Да. Боя се, че в момента не е тук… поне…
Тя натисна звънеца и попита секретарката в другото помещение:
— Една, върна ли се Шийла Уеб?
— Не, госпожице Мартиндейл. Още я няма.
Шефката изключи интеркома.
— По-рано днес я изпратих на адрес — обясни. — Мислех, че досега би трябвало да се върне. Може направо да е отишла в хотел „Кърлю“ на края на Еспланадата, защото имаше уговорка за пет часа.
— Разбирам — кимна Хардкасъл. — Можете ли да ми кажете някои неща за госпожица Шийла Уеб?
— Не мога да ви кажа кой знае какво — отвърна госпожица Мартиндейл. — Работи при нас… да, скоро стане една година. Доволна съм от работата й.
— Знаете ли къде е работила, преди да дойде при вас?
— Бих могла да проверя, инспектор Хардкасъл, ако това представлява интерес за вас. Документите й трябва да са някъде в архива ни. Помня само, че е работила в Лондон и че препоръките от предишния й работодател бяха отлични. Струва ми се, без да съм сигурна, че беше някаква търговска фирма… или бюрото за недвижими имоти.
— Казахте, че сте доволна от работата й?
— Напълно задоволителна е — отговори госпожица Мартиндейл, която очевидно не беше от хората, които щедро раздават похвали.
— Но не е много добра?
— Не, не бих казала. Скоростта й е добра и има прилично образование. Освен това е внимателна и акуратна машинописка.
— Познавате ли я добре?
— Не. Струва ми се, че живее с някаква своя леля. — Тук жената стана леко неспокойна. — Инспектор Хардкасъл, може ли да ви попитам защо ми задавате всичките тези въпроси? Да не би да се е забъркала в нещо?