— Сигурен съм, че имате всички основания да сте доволни от успехите си.
Той тръгна към вратата, аз му отворих и излязохме.
В другото помещение трите момичета се готвеха да си вървят и слагаха капаците на пишещите машини. Секретарката Една гледаше мрачно обувката в едната си ръка и счупения й ток в другата.
— Купих ги едва преди месец — оплакваше се тя. — И никак не са евтини. Заради онази проклета решетка до сладкарницата на ъгъла. Стъпих върху нея и ето ти сега. Трябваше да си събуя обувките и да дойда тук боса с двете кифли, а как ще се кача на автобуса, за да се прибера, умът ми не го побира!
В този момент ни забеляза и бързо скри компрометиращата обувка, като хвърли притеснен поглед към госпожица Мартиндейл, която, по всичко личеше, не беше от жените, които одобряват високите токчета.
Самата тя носеше ниски обувки.
— Благодаря, госпожице Мартиндейл — каза Хардкасъл. — Съжалявам, че ви отнех толкова време. Ако нещо друго ви дойде наум…
— Естествено — прекъсна го тя доста рязко.
Когато се качихме в колата, казах:
— Въпреки подозренията ти версията на Шийла Уеб се оказва съвсем истинска.
— Добре, добре — отговори Дик. — Засега печелиш.
Пета глава
— Мамо! — извика Ърни Къртин от прозореца, като за малко престана да движи металната играчка нагоре-надолу и да свисти и бръмчи като космически кораб, полетял към Венера. — Мамо! К’во ще кажеш, а?
Госпожа Къртин — жена с навъсено лице, която миеше чинии на мивката в кухнята, не си направи труда да отговори.
— Мамо, пред къщи има полицейска кола.
— Стига си лъгал, Ърни! — сгълча го тя и продължи да подрънква с чашите и чиниите, които подреждаше на скарата за сушене. — Колко пъти да ти повтарям!
— Ама аз не лъжа! — обиди се момчето. — Това си е полицейска кола и от нея слизат двама души.
Майката реши да се заеме с отрочето си.
— Ще ми кажеш ли какво си направил този път! — Попита настоятелно. — Сигурно пак си ни опозорил, к’во друго?
— Не съм! — отговори Ърни. — Не съм направил нищо!
— Защото ходиш с този Алф и шайката му! Ами шайка е! Колко пъти да ти казваме с баща ти, че няма да видиш добро с тях. Накрая ще си изпатиш! Най-напред ще идеш в съда за малолетни, а после в поправителен дом, помни ми думата! А това няма да стане, ясно ли е?
— Идват към нас — обяви Ърни.
Жената изостави мивката и застана на прозореца до сина си.
— Ами! — промърмори.
В този момент се почука на вратата. Тя бързо избърса ръцете си в кърпата, отиде в антрето и отвори вперила враждебен, въпросителен поглед в двамата мъже на прага.
— Госпожа Къртин?
— Аз съм — отвърна.
— Може ли да влезем за малко? — Попита инспектор Хардкасъл.
Тя направи неохотно крачка назад, отвори някаква врата и покани инспектора с жест да влезе. Стаичката беше малка и подредена и създаваше впечатлението, че се използва рядко, което беше и самата истина. Ърни излезе от кухнята, влезе и застана безмълвно край вратата.
— Това синът ви ли е? — Попита инспектор Хардкасъл.
— Да — отговори жената враждебно. — Той е добро момче, каквото и да кажете.
— Сигурен съм в това — заяви инспектор Хардкасъл учтиво.
Враждебността на госпожа Къртин понамаля.
— Дойдох, за да ви задам няколко въпроса във връзка с „Уилбрахъм Кресънт“, номер деветнайсет. Работите там, нали?
— Не съм казала, че не работя. — Жената все още не можеше да се отърси от предишното си настроение.
— При госпожица Милисънт Пебмарш?
— Да. Много мила жена.
— Сляпа — добави инспектор Хардкасъл.
— Да, горката. Но ако не ти кажат, няма да разбереш. Като я гледаш как може да намери всичко и да се ориентира… Ходи и навън по улиците, пресича кръстовищата… Не е от тези, дето вдигат много шум около себе си, като някои други.
— Сутрин ли ходите там?
— Сутрин. Отивам към девет и половина десет и си тръгвам към дванайсет или когато свърша. — Изведнъж гласът й стана пронизителен: — Само не ми казвайте, че нещо е откраднато!