Една въздъхна и постави нов лист във валяка. „Желанието го бе обладало. С трескави пръсти той разкъса тънката материя върху гърдите й и я принуди да легне върху канапето.“
— По дяволите! — изруга Една и посегна към коректора.
Шийла взе чантата си и излезе.
„Уилбрахъм Кресънт“ бе фантазия, изпълнена от викториански строител някъде през осемдесетте години на миналия век. Комплексът имаше форма на полумесец от двойни къщи и градини. Това разположение беше източник на големи трудности за хората, които не познаваха района. Тези, които идваха откъм външната страна, не знаеха къде да търсят малките номера, а тези, които попадаха откъм вътрешната, се чудеха къде са големите. Къщите бяха чисти и спретнати, с артистични балкони и подчертано достолепие.
Съвременността почти не ги бе докоснала, поне отвън. Кухните и баните най-напред бяха почувствали вятъра на промяната.
На номер деветнайсет нямаше нищо необикновено. Виждаха се хубави пердета и добре излъскана медна дръжка на вратата. От двете страни на пътеката към нея бяха засадени обикновени розови храсти.
Шийла Уеб отвори портата, отиде до входната врата и натисна звънеца. Никой не отговори и след като почака малко, направи както й бе казано — натисна дръжката. Вратата се отвори и тя влезе. Вратата вдясно беше открехната. Шийла почука и на нея, почака и влезе. Озова се в обикновена, доста приятна всекидневна, малко претрупана за съвременните вкусове. Единственото забележително нещо в стаята бяха часовниците — огромен стенен часовник тиктакаше в единия ъгъл, на рафта над камината имаше часовник от дрезденски порцелан, сребърен часовник колесница стоеше на бюрото, малък часовник от френско злато с причудлива форма на поставка край камината, а на масата до прозореца — часовник за пътуване, обвит с избеляла кожа. В единия му ъгъл с изтрити златни букви бе написано РОЗМАРИ.
Шийла Уеб погледна часовника на бюрото леко изненадана. Показваше малко след четири и десет. Погледът й се плъзна към камината. Часовникът там показваше същото.
Изведнъж над главата й се чу свистене и тракане, които я стреснаха. От малката вратичка на стар часовник с дърворезби изскочи кукувица и обяви звучно и категорично: Ку-ку, ку-ку, ку-ку! Тонът беше толкова пронизителен, че звучеше почти заплашително. Кукувицата се скри отново и вратичката изтрака.
Шийла Уеб леко се усмихна и заобиколи канапето. Тогава изведнъж спря като закована.
На пода бе проснато тялото на мъж. Очите му бяха полуотворени и невиждащи. На гърдите на тъмносивия му костюм личеше тъмно влажно петно. Шийла приклекна почти машинално. Докосна бузата — беше студена, ръката — също… Докосна мокрото петно, отдръпна рязко ръката си и с ужас се вгледа в нея.
В този момент чу изтракването на външната порта, обърна глава към прозореца и видя жената, която вървеше по пътеката. Шийла преглътна инстинктивно — гърлото й бе пресъхнало. Остана закована на мястото си, неспособна да помръдне, да извика… гледаше пред себе си.
Вратата се отвори и влезе висока възрастна дама с чанта за покупки. Вълнистата й сива коса беше прибрана назад, очите й бяха сини, големи и красиви. Погледът й се плъзна покрай Шийла, сякаш не я забеляза.
Шийла успя да произнесе слаб звук. Големите сини очи се насочиха към нея и жената попита:
— Има ли някой тук?
— Аз… аз… — Момичето млъкна, защото жената бързо тръгна към гърба на канапето.
И тогава изпищя:
— Недейте! Недейте! Ще го настъпите! Той… той е мъртъв!
Първа глава
Да се изразя като полицай: в 2.59 на девети септември вървях покрай „Уилбрахъм Кресънт“ в западна посока.
Попадах в района за пръв път и, честно казано, „Уилбрахъм Кресънт“ ме обърка.
Следвах свое предчувствие с упоритост, която се засилваше с всеки изминал ден, колкото повече намаляваше вероятността то да се оправдае. Аз съм такъв.
Трябваше ми номер 61, но как можех да го открия? След като внимателно преминах покрай номерата от 1 до 35, изведнъж „Уилбрахъм Кресънт“ свърши. Пред мен се изпречи улица, която без съмнение се наричаше Олбани Роуд. Върнах се назад. Откъм северната страна нямаше къщи, а само ограда. Зад нея се издигаха блокове с апартаменти и в тях очевидно се влизаше откъм друга улица. Нямаше смисъл да продължавам.
Гледах номерата, покрай които минавах: 24, 23, 22, 21, „Диана Лодж“ (вероятно номер 20 — на колоната на портата се миеше оранжев котарак), 19…