— По това време си бях у дома.
— А брат ви?
— Той не се прибира за обяд. А кой е убитият?
В кратката бележка в местния вестник тази сутрин не се споменава за това.
— Все още не знаем кой е той — обясни инспектор Хардкасъл.
— Непознат?
— Така изглежда.
— Да не искате да кажете, че и госпожица Пебмарш не го е познавала?
— Тя ни увери, че не е очаквала никого и че няма представа кой е този човек.
— Не може да е толкова сигурна — отбеляза домакинята. — Сляпа е.
— Описахме й го много добре.
— Как изглеждаше?
Хардкасъл извади снимка от един плик и й я подаде:
— Ето това е той. Познавате ли го.
Госпожица Уотърхаус погледна снимката.
— Не, не… Сигурна съм, че никога не съм го виждала. Боже мой! Има вид на почтен човек.
— Да — съгласи се инспекторът. — Видът му наистина беше почтен. Приличаше на адвокат или бизнесмен.
— Наистина. Тази снимка не е толкова ужасяваща. Сякаш е заспал.
Инспектор Хардкасъл не й обясни, че от всички, че от всички полицейски снимки беше избрал най-малко смущаващата.
— Смъртта може да е много спокойна понякога — каза Хардкасъл. — Струва ми се, че този човек не е знаел какво ще му се случи.
— А какво казва госпожица Пебмарш за тази работа? — Попита госпожица Уотърхаус настоятелно.
— Че не знае нищо.
— Удивително — беше коментарът на домакинята.
— А сега, госпожице Уотърхаус, ще можете ли да ни помогнете с нещо? Ще ви помоля да си припомните вчерашния ден. В посоченото време заставахте ли до прозореца? Излизахте ли навън на двора?
Тя се замисли.
— Да излизах в градината… Да си припомня… Трябва да е било преди един часа. В един без десет се прибрах вътре, измих си ръцете и седнах да обядвам.
— Видяхте ли госпожица Пебмарш да влиза или да излиза от къщи?
— Мисля, че влезе. Чух скърцането на портата й… Малко след дванайсет и половина.
— Не говорихте ли с нея?
— О не. Чух само скърцането. Обикновено се прибира по това време. Тогава свършват часовете й, струва ми се. Сигурно знаете, че преподава в училището за деца с увредено зрение.
— Според думите й тя е излязла отново в един и половина. Можете ли да потвърдите това?
— Не мога да кажа точно в колко часа е било, но… да, спомням си, мина пред портата.
— Извинете, госпожица Уотърхаус, „мина пред портата“ ли казахте?
— Разбира се. Бях във всекидневната. Тя гледа към улицата, докато трапезарията, в която сме сега, както виждате, гледа към задния двор. Вчера след обяд взех кафето си и седнах във всекидневната недалеч от прозореца. Четях „Таймс“ и ми се струва, че госпожица Пебмарш мина пред портата точно като обръщах страницата. Има ли нещо странно в това?
— Не, няма нищо странно — усмихна се инспектор Хардкасъл. — Доколкото разбрах, госпожица Пебмарш е излязла, за да купи някои неща и за да се отбие в пощата, а ми се струва, че най-краткият път дотам е в обратна посока.
— Зависи до кои магазини искате да отидете — каза госпожица Уотърхаус. — Разбира се, магазините са наблизо, ако тръгнеш нататък, а поща има на Олблан Роуд…
— Може би госпожица Пебмарш обикновено е минавала пред портата ви по това време?
— Вижте какво, не знам по кое време тя е минавала пред портата ми и каква посока е отишла. Не обичам да наблюдавам какво правят съседите ми, инспекторе. Имам твърде много работа, за да се занимавам с другите. Някои хора през цялото време следят кой минава по улицата и кой при кого отива, но това е повече навик на инвалидите и на онези, които няма какво друго да правят, освен да клюкарстват и да се месят в работите на съседите.
Госпожица Уотърхаус изрече това толкова ядосано, че инспекторът остана с впечатлението, че тя има предвид конкретен човек.
— Да, така е — съгласи се бързо той и добави: — Тъй като госпожица Пебмарш е минала пред портата ви не е изключено да е отишла и до телефонната кабина, нали? Нали нататък по улицата има телефонна кабина?
— Да. Срещу петнайсети номер.
— Госпожице Уотърхаус, същественият въпрос, който искам да ви задам, е дали сте видели този човек да пристига… „Тайнственият човек“, както за жалост го нарекоха сутрешните вестници.
Тя поклати глава.
— Не, не съм го виждала. Нито пък който и да било друг.
— А какво правихте между един и половина и три часа?
— Половин час решавах кръстословицата в „Таймс“, доколкото можех, разбира се, след това отидох до кухнята и измих чиниите от обяд. Нека помисля… Така, после написах две-три писма, попълних няколко чека за сметките и се качих горе, където отделих дрехите за химическото чистене. Именно от прозореца на спалнята забелязах, че нещо става в съседната къща. Чух писък, така че отидох до прозореца. Пред портата видях някакъв млад мъж и момиче. Той като че ли я прегръщаше.