Сержант Лам помръдна крак, но жената не го гледаше и очевидно нямаше представа, че той е въпросният млад мъж.
— Виждах само тила му — продължи тя. — Като че ли спомена за нещо. След това той я остави да седне на тротоара край оградата. Доста странна постъпка. И влезе в къщата.
— А преди това не бяхте видели госпожица Пебмарш да се прибира?
Госпожица Уотърхаус поклати глава.
— Не. Изобщо не съм се доближавала до прозореца, преди да чуя онзи писък. Както и да е, не обърнах кой знае какво внимание на всичко това. Младите мъже и жени винаги правят такива чудати неща… пищят, блъскат се или вдигат шум. Нямах представа, че се е случило нещо сериозно. Едва когато дойдоха полицейските коли, си дадох сметка за това.
— И какво направихте тогава?
— Ами излязох от къщи, естествено, застанах за малко на стъпалата и после отидох в задния двор. Чудех се какво ли се е случило, но оттам, където бях, не можеше да се види кой знае какво. Когато отново се върнах отпред, вече се бяха насъбрали зяпачи и някой ми каза, че е станало убийство. Това ми се стори удивително. Много удивително! — завърши госпожица Уотърхаус със силно неодобрение. Нищо друго ли не можете да си спомните?
— Боя се, че не.
— Получавали ли сте напоследък писмени предложения да се застраховате? Посещавал ли ви е някой с такава цел? Предлагал ли е да ви посети?
— Не. Не е имало нищо такова. И двамата с Джеймс сме застраховани в „Мючуъл Хелп Ашуърънс Сосоъти“. Естествено човек винаги намира в пощенската си кутия най-различни реклами и обяви, но не си спомням напоследък да съм получавала нещо подобно.
— Някакви писма, подписани от някой си Къри?
— Къри? Разбира се, че не.
— И името Къри не ви говори нищо?
— Не. Трябва ли да ми говори?
Хардкасъл се усмихна.
— Не, не мисля, че трябва. Това е името, което използвал убитият.
— Не било истинското му име, така ли?
— Имаме основания да смятаме, че не е било истинското му име.
— Значи е бил някакъв мошеник, а? — поинтересува се жената.
— Не мога да твърдя това, преди да разполагаме с доказателства.
— Да, разбира се. Трябва да сте внимателни, знам — каза госпожица Уотърхаус. — Не като някои хора наоколо. Готови са да кажат всичко. Чудя се как някой все още не е осъден за лъжа.
— За клевета — поправи я сержант Лам, който проговори за първи път.
Тя го изгледа изненадано, сякаш до сега не беше забелязала присъствието му или го бе смятала за някакъв необходим придатък на инспектор Харкасъл.
— Съжалявам, че не мога да ви помогна — каза. — Наистина съжалявам.
— Аз също — поклати глава Хардкасъл. — Човек с вашата интелигентност и наблюдателност би бил много ценен свидетел.
— Ще ми се да бях видяла нещо — отвърна тя. За миг в гласа и прозвуча копнеж, като на младо момиче.
— Ами брат ви, господин Джеймс Уотърхаус?
— Той не знае нищо. Никога не знае. Освен това точно тогава беше в кантората, която е на главната улица. Не, Джеймс няма да може да ви помогне. Както казах, той не се връща за обяд.
— Къде обядва обикновено?
— Взема си сандвичи и кафе в „Трите пера“. Много приятно и почтено заведение. Сервират специални аламинути за работещите хора.
— Благодаря ви, госпожице Уотърхаус. Е, не бива да отнемаме повече от времето ви.
Те станаха и излязоха в антрето. Жената ги изпрати. Колин Лам вдигна стика за голф и отбеляза:
— Хубав стик. Тежък. — Измери тежината му с ръка. — Както виждам, госпожице Уотърхаус, подготвили сте се за всякакви изненади.
Тя сякаш се смути.
— Наистина не мога да си представя как това нещо се е оказало тук! — отвърна тя, грабна стика от ръката му и го мушна в калъфа при другите.
— Това е добра предпазна мярка — отбеляза Хардкасъл.
Госпожица Уотърхаус отвори вратата и се отмести, за да излязат.
— Е — каза Колин Лам с въздишка, — не научихме кой знае какво, въпреки че през цялото време любезничеше с нея. Това ли е обичайният ти метод за разпит?